Codex Vaticanus (B)

Доний К. Донев

Освен многобройните папирусни фрагменти, запазени до наши дни, днес учени разполагат и с голям брой ранни ръкописи, направени върху кожен носител. Няколко от тях са писани около 3-4 в. От палеографска гледна точка най-важните между тях са A/02 (Codex Alexandrinus), B/03 (Codex Vaticanus), and Sin./01 (Codex Sinaiticus), които съдържат целия текст на Новия Завет.

Codex Vaticanus е най-старият запазен ръкопис, който съдържа цялата християнска Библия (Стар и Нов Завет). Текстът е Александрийски (неутрален), подобен на Коптската версия. Датира от средата на 4 в. и е обозначаван с B или 03. През 1448 е намерен от папа Николас и е съхраняван в Biblioteca Apostolica Vaticana.

T.C. Скийт предполага, че Codex Vaticanus е бил межд 50-те Библия на император Константин. От гледна точка на текстовия критицизъм, ръкописът е сред най-важните и е използван от Уескот и Хорт в гръцкото критично издание на Новия Завет (1881).

Codex Vaticanus има 759 страници, 142 от които са Новия Завет. Старият Завет е с текста на Септуагинтата, освен при книгата Данаил, където е използвана версията на Теодосиян. В Стария Завет липсват малки части от Битие, 4 Царе, и Псалми. Страниците са с размер 27х27см. Текстът е подреден в три колони, всяка от които съдържа 44 реда с 16-18 знака на ред, изписани с кафяво мастило. Думите са изписани слято (scriptio continua), без разделение, с малко пунктуация и апострофи. Отбелязани са цитатите от Стария Завет. Разделението по глави в Евангелията е прецедентно, а в Деяния има двойно деление до 36 глави. Всяко от Павловите писма е записано без глави, като една книга, която започва с кратко описание.

Кодексът е изработен от двама писци, често A и B, като последният преписва Новия Завет. Личи намесата на двама коректори, един от които е съвременник на писците, а другият значително по-късен (вероятно 9-11 в.). Коректорът В реставрира избелелите букви, пропускайки букви и думи, които е сметнал за грешни.

Пропуснати са редица пасажи като: Битие 1:1-46:28, Псалми 106-138, Матей 16:2-3, Марко завършва с 16:8, Лука 22:43f, Йоан 5:4, наратива за блудницата от Йоан 8 и Откровение. Доксологията на Римляни е поставена след Рим. 16:23, а Евреите завършват с 9:14, веднага след Второто послание към Солунците.

През 1867, Тишендорф публикува първото пълно издание на текста. По-ранно издание е това на кардинал Май (1857), но то е непълно и само с частични поправки от Верселона през 1859. Английският превод на текста е дело на Паркър (1863).

Предполага се, че Codex Vaticanus е писан в Рим или Египет. Робинсън смята, че Codex Vaticanus и Codex Sinaiticus са били притежание на една и съща библиотека. Предположението е основано на подобното разделение на книгата Деяния, взето най-вероятно от Юталий и срещано в два други кодекса: Amiatinus и Fuldensis. Влиянието на Ориген върху ръкописи, изработени в подобен вид школи, също е вероятно.

Интересна е историята за достигането на текста до наши дни. Кодексът е написан около 4 в. Прибавена е малката номерация на главите (5-6 в.). Добавени са символи в Деяния и Посланията (5-7в). Добавена е голямата номерация на главите (7-8 в.). Подсилване на мастилото на текста (10-11 в.). Оцветяване на заглавията на книгите (10-15 в.). Реставрация на целия текст с добавяне на изгубените страници (15 в.).

Многобройните корекции в текста неминуемо допринасят до съмнения относно достоверността му. Например, само в Евангелията Codex Vaticanus изпуска 237 думи, 452 фрази и 748 изречения. Няма друг толкова известен ръкопис, който да е осеян с такъв голям брой правописни и граматически грешки, пропуски и поправки. Познавайки естеството му, преводачите на King James са отказали да го използват в работата си.

От друга страна, Уескот и Хорт твърдят, че именно грешките му доказват оригиналността на текста. Ако е вярно, че най-ранните ръкописи съдържат най-груб текст, а всяко следващо копие изглажда текст, то Codex Vaticanus трябва да бъде определен като един от най-важните текстови източници.

За нас днес текстът е или изключително автентичен, или напълно грешен. Средно положение не може да има. А кое от двете твърдения е вярно, могат да кажат само времето и по-нататъшните открития на палеографията.