За БИБЛИЯТА (кратък обзор)

Д-р Теол. Доний К. Донев

„Ние не сме амбулантни търговци, които продават Божието слово, за да печелят, както правят мнозина …” (2 Коринтяни 2:17, WBTC 2004).

За Библията е изследователска поредица в Евангелски Вестник от 2004г. Целта й е да запознае читателите с историята на библейския текст, неговото развитие през вековете до наши дни и достоверното му предаване на родния ни език.

Преди едно изследване да може говори за палеография (науката, която изследва древни ръкописи) или текстов критицизъм (изучаване на Библейския текст с цел отделяне на вторичните добавки и редакции за да се детерминиране най-ранната версия), то трябва да направи следните две уговорки. За съжаление, оригиналните текстове на библейските книги, наричани автографи, не са достигнали до нас. Но въпреки, че днес ние притежаваме само копия на техните преписи, разликата между всички ръкописи на Новия завет, които са достигнали до нас, е не повече от 5%.

Формирането на Новозветния канон е предшествано от същинското написване на библейските книги, което започва с устно предание – метанеративи или разкази на ранната църква, записани от апостолите и техните съвременници, и използвани от църквата по време на богослужение. Марко събира информация от проповедите на ап. Петър за написването на своя разказ за живота, смъртта и възкресението на Исус Христос. Лука, който не е един от 12те апостоли, синтезира в „първия [си] разказ” (Евангелието според Лука, Деяния 1:1) проповедите на ап. Павел, а във втория (книгата Деяния апостолски) своите директни наблюдения от мисионерските пътувания на апостола. Освен тези източници, както Лука така и Матей, използват над 40% от текста на Марко, а над 20% от техните разкази са еднакви, което създава традицията на синоптичните евангелия. Изключение прави единствено Йоан, който използва свои собствени източници, най-вероятно популярни в християнските общества на Мала Азия, където той служи.

Записаната устна традиция започва да бъде предавана и преписвана още докато някои от апостолите са живи, така създавайки оригиналните ръкописи на Новия завет наричани „автографи”. Много скоро, процесът на тяхното преписване преминава от папируси и унциално или „блоков писане” до кожени пергаменти и „ръкописните” минискулни шрифтове улесняващи процеса на работата. С бързината на преписа обаче, навлизат и редица ръкописни грешки, които новосъздадените минискулни школи неволно умножават в своите скрипториуми.

Те биват предавани и в следващия стадий на разпространение на Новия завет в новите преводи на говоримите езици наричани „версии”. От около първи век датира сириакски превод на Библията, наречен Пешита или „опростен”. Той е следван от старолатински, коптски и готски преводи в периода от 2-4в, и в частност арменския превод, който е завършен през 5в. Използваните източници на версиите завършват окончателно създаването новозаветните текстови семейства.

Евангелизирането на Запада, в частност Испания и Британия, и латинския език на римската империя, дефинират следващият период в предаването на новозаветните текстове с направата на латински превода от Йеорним в края на 4в., известен още като Вулгата (наименование, дадено около 13в. и означаващо „общо-използван превод” от лат. versio vulgata). Наложен чрез Вулгата, католическият стандарт ограничава богослужебните езици до три: иврит, старогръцки и латински, и умишлено забавя останалите преводи на Библията. Въпреки това, около 8в. е завършена ранна арабска версия, Вулгата е преведена на немски и англо-саксонски, а през 9в. започва движението за славянски превод на Библията. Около 12в. датират някои френски и унгарски, а от 13в. италиански, испански, датски, полски и бохемски (чешки) версии. Използвайки Вулгата през 14в. Джон Уиклиф събира и подобрява вече съществуващите частични английски преводи на Новия завет.

Началото на Ренесанса започва с друг етап в разпространението на Библията чрез изобретяването на печатат преса от Гутенбег (1439г.) и последвалото я първо издание на Текстус рецептус (1515г). Недоволен от циркулиращата в многобройните си версии латинска Вулгата, която почти 10 века служи като стандартен богослужебен текст, през 1512г. датският хуманист Еразъм Ротердамски започва подготовка за издаването на гръцки Новия завет. Отпечатването на първото издание му отнема почти три, а следващите четири издания общо 15г.

Доктриналните корекции в ползва на католическата църква и личния контрареформационен идеализъм, не попречват на Еразъм да деликатно следва примера на Вулгата, налагайки своя гръцки текст като Textus Receptus (общоприет текст). Този нов стандарт оказва влияние дори върху най-свирепите противници на Еразъм в лицето на ранните реформатори, които използват имено Текстус рецептус за да преведат Новия завет на своя език. Мартин Лутер използва второто издание за своя немски превод, а Тиндейл третото за английската версия. Така, въпреки многобройните грешки в различните си издания, Textus Receptus е наложен като текстов стандарт за следващите 3-4в. Отпечатването на версията Кинг Джеймс през 1611г., също спомага за това, като превод близко следващ Textus Receptus, който ще властва над англоговорящия свят в следващия половин век.

Стандартизацията на библейски текстове на латински (Вулгата), гръцки (Textus Receptus), английски (King James), както и на останалите латински, а и на славянските езици чрез руското православно влияние, е толкова силно, че на новооткритите през 18-19в. новозаветни текстове е нужен един нов „текстов ренесанс” преди да бъдат забелязани. Представянето на текстов критицизъм като богословска дисциплина от учени лингвисти като Грийсбак и „Тюбингенската група”, а в последствие Тишендорф, Трегелис и англичаните Лайтфут, Уескот и Хорт, е само една малка чат от протичащите дори до наши дни динамики и процеси, които формулират издаването и приемането на нов критичен текст на Новия завет в лицето на паралелните старогръцки издания на UBS (Обединени библейски общества) и Nestle-Aland, модерните текстови школи и съвременните преводи на Библията.

Вместо епилог
Ако в ерата на постмодернизма все пак е останала някакъв абсолютна истина, то тя не може да бъде нищо друго освен Библията – Божието Слово, боговдъхновено и безпогрешно. Дългите и трудни процеси на неговото предаване, превеждане и разпространяване през вековете неминуемо са оказали влияние върху крайния резултат. И тъй като те са най-често е свързано с хора, влияние им понякога завинаги маркира онези части богослужебни текстове, които са популярни заради своята традиционност и общоприетост. Имено грешките на тези хора остават запомнени за сметка на положилите положителен труд и усилие в горните процеси.

Но грешки се допускат по редица причини. Първо, неумишлено или от незнание. После от онези, които грешат заради лична гордост или комплексна недоказаност. Но най-опасна в историята са се доказал онези, които за да запазят своя институционен статус, икономически стабилитет или измисления свят, който създават за себе си под предлог, че градят Небесното Царство, променят Словото с ясното съзнание, че то има силата да илюминира живота на всеки вярващ мъж с онази свобода на Духа и живота, за която Библията казва, че идва от единствено и само от познаването на Истината (Евангелие според Йоан 8:32). Историята показва, че дори те не успяват да го спрат, защото „Божието слово не се връзва” (2 Тимотей 2:9). Но за тях важат думите от края на Книгата: „ако някой отнеме от думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на живота и от светия град, които са описани в тая книга.” (Откровение 22:19).