1. РАННАТА ЦЪРКВА

Вдъхновеното перо на авторите на Новия завет описва събитията, довели до зараждането на Църквата на християнската епоха, а именно: смъртта и възкресението на Господ Исус Христос, слизането на Святия Дух, проповядването на евангелието на палестинските евреи и на евреи и езичници, пръснати по целия свят. Книгата, известна като Деяния на апостолите, описва основаването на Църквата и свършва с Павел „апостолът на езичниците“, който, като затворник в Рим, очаква да разбере своята участ, след като се е отнесъл до цезара. Периодът, в който се разиграват тези събития е приблизително 30-64 г.сл.Хр.

През този период трудностите, пред които се изправят християните, са причинени главно от невярващите юдеи. Римските наместници, някои от които се споменават по име в Новия завет, са били обикновено толерантни по отношение на християнството и не са искали да го унищожават. Те очевидно са виждали, че християните са поданици, които съблюдават законите; и сигурно са чували, че на Христовите последователи е повелено да се молят за „царе, и за всички, които са високопоставени“ (1Тим.2:2). Така че по времето, отразено в Посланията на Новия завет, римските императори не са предприемали мерки срещу християнството.

Но при царуването на император Нерон (54- 68 г.сл.Хр.) положението се влошава. Нерон е олицетворение на злото, един от най-покварените владетели. Притчовата история, която измисля за свое забавление, докато Рим гори, е показателна за чудовищното му бездушие.

През 64 г. в Рим избухва пожар. Дали случайно или преднамерено, историята не може да се произнесе, но се предполага, че Нерон умишлено е предизвикал пожара и, според римския историк Тацит, е хвърлил вината върху християните. Ето какво пише Тацит:

„Нерон наказа с най-изтънчена жестокост една общност от хора, мразени поради техните изтъпления, така наречените християни. Христос, от когото произлиза името на общността, бе екзекутиран по нареждане на Пилат Понтийски при император Тиберий…
В Рим беше осъдено огромно мнозинство от хора, обвинени не толкова в палеж, колкото в ненавист към човешкия род. Освен че бяха умъртвени, те бяха превърнати в обекти за развлечение; едни обличаха в животински кожи и ги хвърляха на кучетата да ги разкъсат; други разпъваха на кръст, трети запалваха като живи факли, за да си светят, щом паднеше мрак.“

Очевидно е, че обвиненията, отправени към християните, са били скалъпени. Тацит признава това и изразява убеждението, че те са били  „унищожени не заради общественото благо, а за да се утоли жестокостта на един индивид“.

Светоний, друг римски писател от втори век, нарича християните „група хора, отдадени на едно ново и зловредно суеверие“, но не пояснява мисълта си.

Много по-пълно описание на ранните християни намираме в кореспонденцията около 112 г. между Плиний Млади и император Траян. По това време Плиний е бил управител на Витиния в Мала Азия (вж Деян. 16:7 и 1 Петр. 1:1). Объркан, той не е знаел как да се справи с християните в района и е написал до своя владетел:

„Ето тактиката, която съм предприел. Питам ги дали са християни. Ако признаят, че са християни, им задавам въпроса втори и трети път, като ги заплашвам със смъртно наказание. Ако упорстват, ги осъждам на смърт, защото твърдоглавата им упоритост трябва непременно да бъде наказана. Християните, римски граждани, изпращам в Рим, а онези, които са готови да прокълнат Христос – нещо, както казват, недопустимо за истинските християни, пускам на свобода.“

По-нататък в писмото си Плиний дава подробно описание за обичаите на християните в началото на втори век:

„В уречен ден християните имат обичая да се събират на зазоряване и да рецитират (или пеят) химн на Исус Христос, като на Бог. Те се обвързват чрез обет да се въздържат от кражба и грабеж, прелюбодеяние и отстъпление от вярата. След това се разотиват и се събират отново около обща трапеза. За да разбера истината за тези хора, подложих на изтезания две слугини, наречени „дякониси“, но не открих нищо, освен отчаяно и извънмерно суеверие.“

В отговора си до Плиний Траян пише, че е постъпил правилно, но го съветва да не издирва и наказва християни. Само ако имало донесения срещу тях, трябвало да се изправят пред съд. Ако под арест били готови да се поклонят на боговете, признати от Рим и да се отрекат от Христос, можели да бъдат освободени.

Много е възможно броят на християните да е нараснал значително през 2-и век, макар че историческите данни са пестеливи. Все пак знаем, че около 150 г. един християнин е написал до римския император:

„Ние сме само от вчера, но вече сме изпълнили всичко, което ви принадлежи – градове, крепости, свободни градове… двореца, сената, форума. На вас оставяме само храмовете.“

Един от най-интересните християни през този период е Великомъченик Юстин, роден в Самария около 100 г. До 32-а си година той търси напразно истината. Увлича се по разни нехристиянски учения, но те не му носят удовлетворение. Един ден, докато се разхождал край морето, се заприказвал с един старец, християнин, който го убедил в „истината според Исус“. По-късно Юстин написва няколко апологии – писания в защита на християнската вяра. В тях описва подробно християнското поклонение в Господния ден. Споменават се: четене на Светото писание, проповед, обща молитва, свята целувка (2 Кор. 13:12), вземане на Господна вечеря и даване на волни пожертвувания.

Юстин умира като мъченик през 165 г. Ето какви благородни думи изрича един християнин, изтезаван заедно с него: „Аз съм християнин, защото съм бил освободен от Христа, и по Христовата милост храня същата надежда“.

Едно събитие с широк отзвук, случило се около десет години след смъртта на Юстин, е свързано с така наречения Гърмящ легион. Римският император Марк Аврелий, прочут с философските си писания – т.н. „Медитации“, по това време водел война, но врагът прекъснал достъпа му до водоизточниците и той сякаш нямал друг изход освен да се предаде. Тогава войниците от 12-и легион, които били всичките християни, паднали на колене и се помолили от сърце за дъжд. Още преди да се изправят, се разразила буря с проливен дъжд, която смутила врага и обърнала нещата в полза на императора, който повярвал, че е станало чудо. Той самият не бил християнин, но за момента сърцето му сигурно се е смилило към Христовите последователи.

От време на време в резултат на имперската политика избухвали преследвания, но в повечето случаи те се дължали на прищевките на местни магистрати и владетели. Християнският летописец Тертулиан разказва, че християните ставали изкупителни жертви за всички природни бедствия:

„Ако водите на река Тибър стигнат до ръба на крепостните стени на Рим, ако разливите на Нил не напояват полята, ако земен трус разлюлее земята, глад или друга напаст надвисне, начаса се надава викът „Християните на лъвовете!“

Срещу християните се отправяли най-невероятни обвинения, налагали им се най-нечовешки наказания. Имало десет масови гонения, като най-тежки били последните. Ето защо не бива да се учудваме, че християните често са се срещали на скрити места и са си служели с пароли, за да се разпознават един друг, в случай че се срещат за първи път. Една от най-разпространените пароли била „риба“, „ICHTHUS“ на гръцки, от която се образувал следният акростих:

Iesus (Исус)

CHrist (Христос)

TH еои (на Бога)

U ios (Син)

S oter (Спасител)

Как може да се обясни преследването на християните? Историците излагат следните причини:

1)         Римските императори се противопоставяли на „богове“, непризнати от Империята. Империята имала „много богове и господари много“ (1 Кор.8:5), но тя не познавала Бога на християните.

2)         Християнската вяра признавала Един Бог над цялата земя. За нея нямало политически граници. Според нея езическите богове били идоли, а тя изобличавала идолопоклонничеството. Тя се стремяла към разгръщане на Христовото царство по цялата земя. А на императорите тази перспектива се струвала изключително опасна.

3)         Християните не можели да възприемат езическото поклонение, нито можели да вземат участие в идолопоклоннически ритуали по обществени или държавни поводи. Християните се срещали с християни, понякога по принуда тайно, и били смятани за затворени по характер членове на тайно общество. Ето защо било лесно да ги обвиняват в противодържавни заговори.

4)         Християните заплашвали финансовите, политическите и религиозните интереси на различни класи – свещеници, майстори и продавачи на идоли, търговци на жертвени животни и т.н.

5)         Както стана дума, общоприето било вярването, че християните събуждали гнева на римските богове, които си отмъщавали, като изпращали глад, земетресения, военни поражения и други подобни наказания на Империята.

Последното и най-жестоко преследване на християни става по времето на Диоклециан през 303 г. По това време Диоклециан е на посещение във Витиния. Той издава указ в Никомидия, столицата на Витиния, за унищожението на всички християнски места за поклонение и изгарянето на цялата християнска книжнина в Империята. Християните трябвало да бъдат подложени на мъчения и да им бъдат отнети всякакви граждански права. Скоро последвали и други укази. Евсевий, по-късен християнски историк, отбелязва, че от всички хора, без изключение, се изисквало да правят жертвоприношение на идоли.

Попитали един християнин „Къде са твоите Писания?“ „В сърцето ми“ – последвал достоен отговор.

След смъртта на Диоклециан неговият наследник, Галерии, продължава преследването на християните още шест години, докато през 311 г. намира смъртта си, подобно на Ирод Агрипа, чиято кончина е отразена в Деяния 12:23: „та биде изяден от червеи и умря.“

Трябва да отбележим, че в предсмъртните си мъки той издава указ на търпимост, признавайки се за смутен от силата на духа на християните и просейки да се молят за него.

Кой, обявил война на Всемогъщия, би благоуспявал?