17 Март / МАРК

прочит за деня: Марк / 1-2 глава

ПРИЯТЕЛИТЕ

Приятелите са истинско богатство и благословение от Господа. В Притчи се казва , че“ приятел обича винаги и е като роден брат във време на нужда“ (Притчи 17:17) . В началото на втора глава от Марк четем за четирима верни приятели, които дадоха всичко от себе си, за да заведат парализирания си приятел до Исус. Водени от непоколебима увереност и вяра, че Той може и ще го изцели, усилията им бяха похвалени и възнаградени с чудо.

И мнозина се събраха, така че и около вратата не можаха да се поберат; и Той им говореше Словото. Дойдоха и донесоха при Него един паралитик. Носеха го четирима. И като не можаха да се приближат до Него поради народа, разкриха покрива на къщата, където беше, пробиха го и пуснаха постелката, на която лежеше паралитикът. А Исус, като видя вярата им, каза на паралитика: Синко, прощават ти се греховете.

Не знаем колко вярващ беше човекът, който се нуждаеше от изцеление, но вярата на неговите приятели беше достатъчна, за да видят чудото. Тези четирима души със сигурност обичаха приятеля си, искаха неговото добро, състрадаваха му. Те не се притесняваха или оплакваха от тежестта на носилката. Нито пък се отказаха при първата пречка, а напротив проявиха изобретателност, непоколебимост и упоритост, и най- вече вяра, дотолкова, че самият Исус се впечатли.

Четейки тази история днес и аз оставам изумена от тяхната непримиримост . Нека само за миг да си представим колко голям бе жестът им към болния човек. Представете си само как се качва носилка със сакат човек по къщен покрив, и се спуска надолу през покрива , без да бъде осакатен съвсем. Бих отговорила: „няма как“, ако вярата и любовта не изпълват сърцата им.

Всичко това ме накара да си спомня за верните приятели, които Бог ми е дал. И отново да Му благодаря с цялото си сърце за всеки един от тях. Защото във време на духовна парализа те са подпирали ръцете ми, издигали са молитви към Бога и са вярвали в избавлението дори повече от мен. Благодаря на Бог и затова, че на свой ред ми е давал възможност и аз да бъда подкрепа за тях в трудно време. Не е ли награда от Господа това, че можем да си служим един на друг, да показваме милост, разбиране, грижа, следвайки примера на Исус?!

Сигурна съм, че единството, взаимността и любовта помежду ни са радост за Божието сърце. И се моля всеки да има поне един такъв приятел, и да бъде подобен приятел, който няма да се откаже да търси път към Исус дори и на място, където няма път.

Николета Ботева