2 Май / ПСАЛМИ

прочит за деня: Псалми 51-53 глава

ЧИСТО СЪРЦЕ

Пред Тебе, само пред Тебе съгреших, и пред Тебе сторих това зло.“ (Псалм 51:4)

Как ни се иска някои неща да не сме ги извършвали! Прибързани думи, подвеждащи действия, нечисти отношения, спонтанни изблици и много други грозни постъпки, от които се срамуваме. Тежат ни, пречат ни, пресушават живота ни. Сякаш носим със себе си тежък чувал с нечистотии и то навсякъде – на работа, по улиците, в църквата, на гости у приятели, в училището на децата, в трафика към къщи, и дори в спалнята. Само ако можехме да върнем времето назад…

Грехът винаги наранява. Не само нас и онези, срещу които сме го извършили, а и тези, които обичаме и които сме готови да защитаваме с живота си. Грехът на Давид е бил публичен, в него са се съблазнили много хора. Те са знаели и вероятно са се питали защо царят им, който досега е печелил доверието и възхищението им, е извършил такава грозна серия от грехове. Вероятно са обсъждали поведението му помежду си. Вероятно са се чудели защо Бог мълчи…

Но най-тягостното, най-безмилостното и неизбежното е, че грехът наранява и отношенията ни с Бога. Врагът ни знае, че когато тези отношения са нарушени или прекъснати, животът ни престава да бъде пълноценен и смислен, защото дълбоко в нас са запушени изворите на живота.

Ние сме вярващи хора и знаем, че Бог е добър и винаги готов да прощава. Обаче често самите ние не сме готови да се смирим и да Го помолим за прошка. Предпочитаме да се самообвиняваме: „Как можах да го допусна?!“ Правим планове как да се измъкнем от ситуацията. Стараем се да потулим или омаловажим случилото се… Колко често полагаме всички усилия да подредим отношенията си с хората, а Бог оставаме за накрая – дали защото си мислим, че с Него възстановяването е по-лесно или защото бягаме от Него?

Очевидно, за Давид отношението и благоволението на Бога е било най-важно. Откриваме в молитвата му копнеж да възстанови отношенията си с Бога, преди всичко, а след това и с останалите хора, доколкото това изобщо е възможно. Давид е знаел, че не материалните жертви разчистват пътя ни към Божието сърце, а искреното покаяние – признаване на греха, зов за милост и желание никога да не го повторим:
„Жертва на Бога е дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.“ (ст. 17)

Покаянието на Давид е бил единственият път към възстановяване на връзката му с Бога. Покаянието му е било публично, бихме казали – много унизително. Но само така е можело да бъдат изцелени сърцата на всички свидетели в тази история. И всички са разбрали, че Бог не гледа на лице, и че у Него има милост и прошка за всяко съкрушено и разкаяно сърце. Всички са получили урок. Дори и ние.

Даниела Енчева