2 Юни / Лука

прочит за деня: Лука 7-8 глава

ПРОШКА

“…простени са ѝ многото грехове; защото тя възлюби много; а на когото малко се прощава, той малко люби”. (Лука 7:47)

Още първия път, когато прочетох тази история в Евангелие от Лука, бях запленена. Бог е любов. И онова, което има първостепенно значение за Него, е способността ни да обичаме. За това сме създадени. Даже подозирам, че сценарият за развоя на човешката история от сътворението, през грехопадението, жертвата на Божия Син и нашето спасение, е с цел да познаем любовта на Бога и да се научим да любим така, както сме възлюбени и ние.

Как се случва тази любов? Просто ни идва отвътре или има и още нещо? Ако Бог е източникът на любовта, тогава тя няма как да дойде отвътре, в случай, че сме отделени от Него. И ако мислим, че тя просто ни идва отвътре, тогава я бъркаме със страст.

За да познаем онази, истинската любов, трябва лично да усетим горчиво-сладкия вкус на Божията прошка. Да осъзнаем неспособността си да обичаме сами по себе си.

Нуждата ни от любов ни кара трескаво да я търсим къде ли не и това често ни вкарва в капана на греха. Грехът прорязва рани в душата ни, докато стигнем до края на силите си и в отчаянието си сме готови да поемем крайния риск – на живот и смърт.

И този риск е да застанем пред източника на любовта. Да признаем своята нужда и неспособността си да я задоволим сами. Точно това прави жената, наречена грешница, в дома на Симон. Свалям й шапка за смелостта! Тази жена е осъзнала своята нужда до такава степен, че е готова на всичко – не само на подигравки и одумване, но дори и на смърт, имам предвид душевна смърт, ако умре и последната й надежда. Тя предприема риска да застане пред източника на любовта, без да знае дали ще бъде приета или отхвърлена. Осъзнаването на липсата на любов и греха, в който се е вплела, при нея е толкова дълбоко, че тя не смее дори да застане пред Исус, а коленичи отзад, при краката Му, където излива отчаяния си вик за помощ. Това предизвиква възмущението на домакина и кара Господ да се обърне към него с притча, за да му покаже, че този, на когото е простено повече, обича повече.

И не мисля, че тук става въпрос за големи или малки грехове, нито пък за техния брой, тъй като пред Бога всички сме еднакво грешни. Проблемът е в степента на осъзнаване на нуждата ни от прошка в светлината на Святия Бог. Прошката детронира егото ни и приемайки я, ние се учим да обичаме. Учим се да ходим в свобода от грях, да бъдем уязвими, да обичаме още повече и, на свой ред, да прощаваме, за да достигнем до вярата, с която да приемем думите: „Спасена си. Бъди в мир“.

Габриела Николова