24 Февруари / МАТЕЙ

Прочит за деня: Матей 20-22

ДА НЕ СЕ ОБЕЗСЪРЧАВАМЕ!

Наскоро приятелка ми каза, че животът ни наподобява спирала, която се върти. В нея се редуват моменти на радост и тъга, сила и слабост, въодушевление и обезсърчение, височини и низини. Случва се понякога да се задържим по-дълго в някое от тях и ако това е състояние на радост, сила и въодушевление бихме си казали, прекрасно, нека да е все така. Но когато попаднем в капана на тъгата, слабостта и обезсърчението, то определено не искаме да останем там задълго. Изводът, до който съм достигнала обаче е, че нашата надежда и в единия и в другия случай е милостта на Господа.

Четейки настоящите три глави от Матей осъзнах, че досега сякаш съм прескачала набързо през историята с двамата слепци, които Исус изцели тръгвайки си от Йерихон. Сега вниманието ми беше пленено от отношението им  към Исус:

„И като излизаха от Йерихон, голямо множество вървеше след Него. 
И, ето, двама слепци, които седяха край пътя, като чуха, че Исус минавал, извикаха:
Смили се над нас, Господи, Сине Давидов!
А народът ги мъмреше, за да млъкнат; но те още по-силно викаха: Смили се над нас, Господи, Сине Давидов!“

Тези слепи хора разпознаха Божия Син със сърцата си. Надежда за изцеление ги изпълни и съживи. И макар че не Го виждаха, та да Го последват, те не останаха безучастни. Решиха да използват това, което имат – глас, с който извикаха към Него. Тогава народът започна да ги мъмри да млъкнат, но те ни най-малко не се обезсърчиха. Не само, че не замлъкнаха, но започнаха да викат дори още по-силно.

Те просеха милост от най-милостивия. И я получиха. Тяхната настойчивост и нежелание да се откажат, въпреки хокането на множеството, им донесе най-желаното – да прогледнат. Сега вече можеха да последват Исус, както със сърцата си, така и с виждащите си очи.

Размишлявах над тази история. Както тогава, така и днес се намират хора, които ни мъмрят, когато викаме към Господа и се надяваме на Неговото чудо в нашия живот. Това могат да бъдат невярващи роднини, приятели или колеги, които се дразнят от нашата вяра, от молитвите ни, от ходенето ни на църква. Друг път това могат да бъдат дори вярващи хора, които с неправилното си разбиране за Бога ни казват, че нещата с които Го занимаваме са твърде дребни или пък твърде големи. Така с непрестанното мърморене на едните или другите може да се обезсърчим, да се поддадем на внушението, че няма смисъл да продължаваме да викаме към Исус. Но историята за двамата слепци ни разкрива точно обратното.

Има смисъл да молим за милост, защото нашият Бог е милостив. Има смисъл да не спираме да Го търсим, защото Той ни е казал: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори.“ (Матей 7:7-8)

Николета Ботева