6. ИЗДИГАНЕТО НА ПАПИЗМА

Един от най-великите закони на Божието царство е, че най-голям е онзи, който служи на другите най-добре (Лука 22:26). Колко труден урок за всички последователи на Исус, който е казал „Аз съм сред вас като оня, който слугува“! Най-простото и въздействащо приложение на този урок ни дава Господ, когато измива нозете на учениците Си точно преди празнуването на последната Пасха, с която свързваме Господната вечеря.

В тази глава ще отбележим как, противно на примера и учението на Исус, духът на себичност, гордост и надпревара започва да се проявява в Църквата. Много църковни служители желаели да ги възприемат като велики личности и в един момент бил признат религиозният сан „папа“ (лат. – „баща“, „отец“), върховен „отец“ на Църквата.

Църквата от епохата на Новия завет признавала два постоянни духовни сана – „дякон“ и „старейшина“. Старейшините се разделяли на две групи – тези, които проповядвали и поучавали, и тези, които се грижели за паството. Старейшините били наречени още „епископи“; като думата „епископ“ означава „надзирател, настойник“. След време някои епископи решили, че са от много по-висок ранг по дела и достойнства от останалите, които според тях били по-нисша класа. Подобно схващане изцяло противоречало на думите на Господ Исус Христос „Но вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител, а вие всички сте братя“ (Мат. 23:8).

Една крачка в погрешната посока води до втора, трета, четвърта и т.н. Така Църквата тръгва главоломно по пътя на упадъка. Скоро епископите в големите градове, отговарящи за големи паства, се почувствали по-висшестоящи от епископите в по-малките градове и започнали да налагат диктат над тях.

Епископите на Рим, Антиохия, Ерусалим, Александрия, Ефес, Коринт и Константинопол се смятали за всесилни. Те се нарекли „патриарси“ (управляващи отци) и държали в подчинение ос-таналите църкви. Скоро и сред патриарсите възникнала борба за надмощие. В продължение на години помежду им се наблюдавало яростно съревнование, кулминиращо в съперничество между патриарсите на Рим и Константинопол за върховна власт над цялата Църква в световен мащаб.

Поради ред причини Константин Велики прехвърлил седалището на Римската империя от Рим във Византия и преименувал града на свое име – Константинопол. Оттогава в Рим не живеел вече нито един император и с течение на времето епископите на Вечния град се възползвали от възможността да укрепят своята власт. Започнало съперничество между двата града. Епископите претендирали, че апостол Петър е живял и работил в Рим 8 продължение на 25 години, макар че в Новия завет не е отразено нищо подобно. Няма доказателства, че Петър е бил епископ на Рим, или че е пребивавал по-дълго в този град, макар че вероятно е умрял там. Но Рим стоял над Константинопол, поне на Запад. Патриархът на Рим претендирал за върховната власт в Църквата и се провъзгласил за потомък на апостол Петър. Църковният сан се променил от „патриарх“ на „папа“ в началото на 6 в. Един от епископите на Рим, оставили диря в историята бил Инокентий I (402 г.сл.Хр.). По негово време се възприела практиката в Западните църкви да не се взема никакво важно решение, без одобрението и благословията на епископа на Рим.

Зосим, следващият епископ на Рим, отишъл още по-далеч – никой вече нямал право да оспорва решение, взето от Църквата в Рим. Леон I, епископ на Рим в продължение на 21 години (от 440 г.), бил изключително способен човек. Той укрепил господството на Рим над всичките западни църкви. Друг прочут епископ бил Григорий I (Велики), 590- 604 г.

Императорите в Константинопол владеели Италия чрез т.н. екзарх, който живеел в Равена, пристанище на Адриатическо море, доста на север от Рим. Но екзархът управлявал слабо и кога- то ломбардците нахлули в Италия от север, не той, а Григорий поел в свои ръце защитата на Италия срещу врага; вследствие на което Григорий придобил изключително влияние както в духовната, така и в светската област. Той назначавал епископите в провинцията за свои наместници, или викарии, и като белег за власт ги дарявал със специална мантия – палиум. Григорий също така реформирал църковната музика и почти цялата средновековна музика се нарекла „григорианска“.

Едно събитие от изключителна важност бележи 800- та година, защото през тази година Карл Велики – крал на франките, който владеел голяма част от Западна и Централна Европа, бил коронован като Западен император, т.е. владетел на Свещената Рим-ска империя, от папа Леон III. През 5 век Западната Римска империя била завладяна от варварски племена, докато Източната Римска империя, на-речена по-късно Византия, успяла да се съхрани още 1000 години (до 1453 г., когато била завладяна от османските турци).

Короноването на Карл Велики внушило на папите, че разполагат с властта и правото да издигат и свалят монарси според волята си. Два прочути документа, и двата фалшифицирани, допринесли за разрастването на папизма. Тъй нареченото Дарение на Константин прогласявало, че император Константин, когато премества столицата от езическия Рим във Византия, оставя широки правомощия на епископите в Рим, включително и привилегията да носят златна корона. И по-късно, т.н. Декрети, претендиращи да бъдат послания и декрети на римски епископи още от апостолски времена, издигали правомощията на Църквата като цяло и помагали на епископите на Рим да установят властта си както над Църквата, така и над държавата.

Разколът между римските папи и патриарсите на Константинопол кулминира в разделянето на Църквата на източна и западна. Езикови различия съществували открай време – на Изток официален език бил гръцкият, докато на Запад първенство държал латинският, но сега вече изникнали разногласия и по доктринални въпроси. Най-важният спор бил свързан с произхода на Святия Дух. Византийската църква твърдяла, че Святият Дух произлиза единствено от Отца, докато Римската правилно учела, че Духът произлиза от Отца и Сина. Редица опити да се спре разкола се увенчали с неуспех и в 1053 г. схизмата между двете църкви била окончателна. От този момент Римската католическа църква и ръцката православна църква съществуват независимо една от друга, макар че в много отношения си приличат.

Но не само възвеличаването на църковните сановници е белег за апостазия. Що се отнася до богослужебния ритуал, разликата между Новозаветната църква и двете средновековни църкви е огромна. Издигнати били величествени катедрали, като най-красива била Света София в Константинопол. Отвътре храмовете били разкошно украсени, за да бъдат в хармония с позлатените тронове на епископи и патриарси. Катедралата обикновено се деляла на три части: една за катехумените (послушниците, очакващи водно кръщение), една за миряните (масата от богомолци, незаемащи църковна длъжност) и третата – за епископа и по-нисшето духовенство. Епископът водел богослужението в скъпа бяла одежда, върху която се обличал яркообагрен епитрахил. Всичко говорело за външна показност и вътрешна празнота. Това е период на високомерие и помпозност, на „мед що звънти и кимвал що дрънка“ (Кор.13:1).

Друг пример за апостазия е отправянето на молитви към светци и преклонението пред икони. Тези явления се зародили по следния начин. Споменът за мъчениците, претърпели жестока смърт при римските императори, бил все още ярък в съзнанието на хората. Житията им се четяли и препрочитали. Това в известен смисъл било много блоготворно. Но хората започнали да посещават гробовете на мартирите; започнали да провеждат възпоменателни богослужения, да кръщават катедрали с техните имена. По времето на Августин започнали дори да призовават мъртвите светци и да им се молят. И не само мъчениците, но и прочутите епископи били идолизирани. Мария, майката на Исус, „благословената между жените“, била библейски неосновано въздигана и в един момент хората започнали да я възприемат като „небесна царица“ и да й се покланят като на божество. Отначало икони имало само по домовете, но през 4 и 5 в. започнали да ги слагат и в църквите.

Всичко това противоречало на истинската християнска доктрина, защото в Новия завет никъде не се говори за висшестоящи и нисшестоящи в Божията църква. Самият апостол Петър ни казва, че всички Божии люде са „царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петр. 2:9). Проповедници, дякони, старейшини и миряни – всички са равнопоставени пред Бога; и макар че се различават помежду си по дела и служение, това не им пречи да бъдат едно в Христа. По-нататък ще обясним как папите предпочитали да бъдат „господари над паството“, а не „пример на стадото“(1 Петр.5:3) и на практика по нищо не се различавали от светските властници – крале и принцове. Преди края на Средновековието вече имало открити сблъсъци между папи и претенденти за папския престол – в един момент трима папи отправили проклятие към своите съперниции когато започнала да се заражда Реформацията през 16 в., първият английски протестантски архиепископ, малко преди да бъде изгорен на клада, казал: „Колкото до папата с всичките му лъжедоктрини, аз го отхвърлям като враг на Христа и Антихрист“. Смели думи наистина