8. ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА НА БРИТАНСКИТЕ ОСТРОВИ (I)

Не е лесно да се определи кога точно навлиза християнството в Южна Великобритания. Историята, че Йосиф от Ариматея дошъл в Гластънбъри, Съмърсет, и въвел християнската вяра, е чиста легенда, неподплатена с исторически факти. В един момент дори се е твърдяло, че апостол Павел е ходил в римската провинция Британия, но за това няма ни най-малкото историческо доказателство. Едно е сигурно обаче – дълго преди римските легиони да напуснат Великобритания през 410 г., християнската вяра вече се е разпространявала. Вероятно първите християни са били римски колонизатори или воини. Не трябва да се забравя, че римляните са били във Великобритания цели три века и половина.

Според Тертулиан, който пише в началото на 3 в., християните до това време са били стигнали до такива места във Великобритания, до които дори римляните не са успели да проникнат. Знае се също така, че през 314 г. епископи от Йорк, Линкълн и Лондон са участвали в Църковния събор в Галия.

Първият британски мъченик е Олбан, живял в гр. Веруламиум, по-късно прекръстен на Сейнт Олбанс. Той дал подслон на един проповедник на евангелието и дотолкова бил впечатлен от неговата набожност, че сам станал вярваш, и бил осъден на смърт. Олбан не поръсил тамян върху огъня на езически олтар в знак, че се отрича от своя Господ. Той казал:

„Аз съм християнин и се покланям на истинския Бог. Вие принасяте жертви на демоните, които не могат да отговорят на вашите молитви“.

Той бил екзекутиран на едно възвишение край града, където по-късно било издигнато абатството Сейнт Олбанс.

Историята на християнството във Великобритания през тези ранни векове е доста неясна. В предходните глави споменахме за Пелагианската ерес, смущавала Църквата в дните на Августин Блажени. Родоначалникът на тази ерес, Пелагий, бил британски монах. Някои смятат, че е бил от ирландско потекло, но по-вероятно е да е бил от Уелс, защото фамилията му била Морган. Пелагий е името, с което станал известен на учените, когато, около 400 г. се появил в Рим („Морган“ изглежда означава „роден от морето“; а латинското „pelagus“ – „океан“).

Пелагий учел, че грехът на Адам не произвел никаква промяна в природата на човека. Още от ръцете на Твореца човешката природа била излязла смъртна и склонна към греха, а не получила своята повреда в резултат на грехопадението. Пелагий също учел, че грехът на Адам – първородният грях – не се разпространява върху неговите потомци и тези потомци не носят в себе си никаква вина за греха на своя праотец. Пелагий изопачавал и учението за благодатта, като не признавал нейното освещаващо и възраждащо действие.

Лъжеучението му било заклеймено от църквите на континента и през 429 г. двама епископи – Германус и Лупус, били изпратени от Галия да се противопоставят на Пелагианството във Великобритания. Те се установили в Сейнт Олбанс и провели успешно мисията си, макар че след 20 години се наложило второ посещение.

Според преданието двамата епископи изиграли много важна роля за спечелването на прочутата победа на британците над северните пикти, които така и останали непокорени от римляните. Епископите убедили британците да устроят засада на пиктите. Когато пиктите връхлетели над тях, те започнали да викат (точно както хората на Исус Навиев при Ерихон) ,Алелуя! Алелуя!“ Изненадани от тази тактика, пиктите се разбягали. Смята се, че това е станало при Maes Garmon (полето на Германус) в Североизточен Уелс.

Преди да разгледаме християнизирането на Англия през 6 в., ще обърнем поглед към Ирландия, Шотландия и Уелс, защото развитието на Църквата по тези места предшества разпространението на евангелието сред англи и сакси.

Малко преди римските легиони да бъдат свикани в Италия, за да отблъснат набезите на варварските племена, в днешен Дъмбартън се ражда едно момче на име Сукат (войн). Като млад Сукат бил отвлечен от пиктите и скотите и продаден на един племенен вожд В Антрим. Скоро след това младежът приел християнската вяра и името Патриций (Патрик), и Господ го призвал да проповядва евангелието на ирландския народ. Патрик и помощниците му се трудили здраво, „сеели вярата, докато хванали в мрежата на евангелието всички чада на Ълстър и ги привели до пристана на живота“. В средище на неговото дело се превърнал град Арма. Говори се, че цяла Ирландия била покръстена от Патрик и неговите последователи, но той работел главно в северната й част. Датата на смъртта на Патрик е спорна; вероятно е починал през 463 г. на 90-годишна възраст.

Патрик се смята за автор на следния химн, наречен „Бронен нагръдник“:

Аз днес приемам името на Троицата Свята,
и призовавам трите Божии лица в едно.
Аз в този ден завинаги приемам
чрез силна вяра въплъщението на Христа:
кръщението Му в река Йордан,
смъртта Му кръстна зарад моето спасение.
Възкръсването Му от онзи гроб уханен;
възнасянето Му в далечната небесна вие;
пришествието Му в деня Господен:
приемам днес. От Бога всичко води своето начало,
Всевечни Татко, Святи душе, Слово;
Благодаря на Господа за моето спасение:
Спасението е от Господа Христа.

Както част от Ирландия е била покръстена от човек, роден в Шотландия, така и част от Шотландия е християнизирана от човек, роден в Ирландия. Кълъмба не е първият проповедник в Шотландия, защото Бийд отразява делото на Ниниан в началото на 5 в. сред пиктите, макар че за него има много малко исторически данни.

Кълъмба и манастирът му на остров Йона бяха споменати в една от предходните глави. Обитателите на манастира се делели на три групи според различните си задължения. Едни провеждали ежедневно богослужения; други се обучавали за проповедници на Словото; трети работели занаятчийска и полска работа. От Йона Кълъмба предприел важно пътуване. Той имал желанието да проповядва евангелието на северните пикти и към 565 г. се отправил към Инвърнес, където живеел кралят им Бруд. Според монашеските предания портите на палата на Бруд сами се отворили при пристигането на святия човек и като станал свидетел на това чудо, кралят повярвал. Мисията на Кълъмба се увенчала с успех. Йона се превърнал в Шотландския „Кентърбъри“ и от този момент шотландските крале били погребвани там.

Съвременник на Кълъмба е Кентигърн, по-известен като Мънго. За него се знае доста малко, но може да се каже със сигурност, че Глазгоу е бил център на служението му, защото катедралата в града носи неговото име.

Не бива да забравяме и Кътбърт от Лодиан, областта между Единбург и Берик-он-Туийд. Като момче той пасял овцете край Мелроуз. По-късно станал монах, а също и епископ на Линдисфарн. Благодарение на него евангелието се разпространило из Лодиан. По-късно той разширил служениemo си на запад до Карлайл, макар че имал склонност към строг монашески живот. Той си изградил килия на един от островите Фарн, близо до Бамбъро, където починал през 687 г.

Колкото до християнизирането на Уелс, данните са доста оскъдни. Главните източници са монашески легенди, които не са много меродавни. Трябва да споменем все пак Дейвид, който на младини станал монах и скоро добил голяма известност. Той е работил по всяка вероятност в западната част на Пемброкшир, защото там се намира катедралата Сейнт Дейвид. Ето един инцидент, който ще даде представа за историите, свързани с неговото име. Във връзка с Пелагианството голяма група от епископи, презвитери, абати, крале и принцове се събрали в Брефи, за да изобличат тази ерес. Много важно било да се проповядва на народа, но никой не се наемал да застане пред многолюдната тълпа. Изпратили да повикат Дейвид. Едно момче, което върнал към живот по пътя си за Брефи, опънало носна кърпа на земята. В мига, в който проповедникът стъпил върху нея, земята под краката му се надигнала и от това възвишение той изнесъл своята проповед. Разбира се, не може да се разчита на монашеските „жития на светци“. В Северен Уелс главно средище за разпространение на евангелието бил Ланелви, или Сейнт Азаф. Говори се, че Кентигърн от Глазгоу е посетил Северен Уелс и е ръкоположил своя ученик, Азаф, за епископ на района, а също и за абат на един голям манастир.