ЙОВ – ГЛАВА СЕДМА

„Затова няма да въздържа устата си;
ще говоря в терзанието на духа си,
ще плача в горестта на душата си.
Море ли съм аз, или морско чудовище,
та поставяш над мене стража?
Когато си казвам:
Леглото ми ще ме утеши,
постелката ми ще стаи воплите ми,
тогава ме плашиш със сънища
и ме ужасяваш с видения;
така че душата ми предпочита удушване
и смърт, отколкото този мой живот.
Додея ми!“
(Йов 7:11–16)

В отчаянието, горчивината и болката си — неразбран и дори наранен от най-близките си приятели — Йов обръща трагичния си монолог към Бога.
И какво друго остава на човек, на когото е отнето достойнството и смисъла на съществуване, освен да отнесе оплакването си пред Всевишния?

„Господи!“ — изплаква Йов.
Нали Ти всичко виждаш.

Животът ми е изгубил смисъла си;
жадувам за почивка като роб в края на тежък ден.
Снагата ми е покрита с червеи и прашни струпеи,
кожата ми се пука и гнои.
Дните ми чезнат без надежда.

Нима няма да ме оставиш
дори плюнката си да погълна?
Додея ми…
не желая да живея вечно…

И продължава:

„Ако съм съгрешил,
какво причинявам с това на Тебе,
о, Наблюдателю на човеците?
Защо си ме поставил на Своя прицел,
та станах тежест на самия себе си?
Защо не прощаваш престъплението ми
и не отнемаш беззаконието ми?
Защото още сега ще заспя в пръстта;
и на сутринта ще ме потърсиш,
а няма да ме има.“
(Йов 7:20–21)

О, ако Йов бе знаел,
че се намира в самия център
на духовна война —
война, в която той е залог
за честта Господна.

Велика чест — и велика болка.
И велика страст и страдание.
Изпитание чрез разграбване,
болест, загуба и отчаяние.

Ще издържи ли?
Или ще се откаже от Създателя си?
Ще Го прокълне — или ще Го прослави?
Ето това е въпросът,
а не дали ще живее или ще мре!

Йов не е единственият заложник-страдалец за Божията чест.

Евангелистът, който изброява старозаветните герои на вярата, ни напомня за онези, преминали през горнилото на страданието и смъртта — и все пак устояли:

„Други пък изпитваха подигравки и бичувания, още и окови и тъмници;
с камъни биваха убивани, с трион претрити, с мъки мъчени;
умираха заклани с меч, скитаха се в овчи и кози кожи,
търпяха лишения, бедствия и страдания —
те, за които светът не беше достоен.
Скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни ровове.
И всички тези, ако и да получиха добро свидетелство чрез вяра,
не получиха изпълнението на обещанието,
защото Бог бе предвидил за нас нещо по-добро,
та без нас да не постигнат съвършенство.“
(Евреи 11:36–39)

Каква тежка чест и съдба са имали тези, за които „светът не беше достоен“.
С вярата си — издържала болка, отхвърляне, мъчение и смърт — те са прославили Създателя си.

И трябва да знаем за тях,
че те — живи в Авраамовото лоно,
заедно с бедния Лазар и с Йов — очакват нас.
Очакват и ние да устоим…
Да издържим.
Да прославим Господа — независимо от съдбата, която ни е сполетяла.

Защото само така — ние заедно с тях — ще достигнем съвършенството.

Човече Божий, ти, който четеш тези слова:
в каквото и изпитание да се намираш,
издържай геройски тази Господна чест.
Безимените герои-страдалци през вековете —
и до днес —
очакват твоята победа,
за да постигнат заедно с теб
съвършенството!