ЙОВ, ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Какво не е наред с приятелите на Йов?

Те сякаш говорят правилни неща.
В думите им прозира загриженост.
Намерението им изглежда добро —
искат да помогнат, да подкрепят, да посъветват.
Изричат фрази, пропити със страхопочитание към Бога
и с увереност в Неговата справедливост.

…и въпреки това — вместо утеха, думите им носят още по-дълбока болка.

Вместо да превържат раните, те ги разкъсват.
Вместо да положат рамо за подкрепа,
превръщат се в съдници.
Вместо да плачат с него,
обсипват го с обвинения.

Вижте реакцията на страдащия:

„…Окаяни утешители сте всички!
Няма ли да свършат празните думи?
Или какво ви подбужда, та отговаряте?

И аз можех да говоря като вас;
ако беше вашата душа на мястото на моята душа,
можех да трупам думи против вас
и да клатя глава против вас.

Но аз бих ви подкрепил с устата си
и утехата от устните ми би ви облекчила.
Ако говоря — болката ми не олеква;
ако мълча — какво ми се отнема?

Но сега Ти, Боже, ме изтощи;
разори цялото ми семейство.
Свил си ме в бръчки за свидетелство;
изнуреността ми се надига
и свидетелства срещу мен.“ (Йов 16:2–8)

Колко са тежки тези думи!
Йов не само обвинява приятелите си
той разкрива колко дълбока
е самота в страданието му.

Това, което не са постигнали думите на жена му „похули Бога и умри“, започват да постигат приятелските „утешения“. Огорчението се промъква в душата на Йов и липсата на състрадание в думите им облечени в религиозни клишета, му носят още повече болка.

Само си представете си Йов, когато казва:

„Млъкнете! Оставете ме да говоря,
и нека дойде върху мен каквото ще.
Защо да взема плътта си в зъбите си
и да сложа живота си в ръката си?
Ако и да ме убие Той — пак ще Го чакам;
но ще защитя пътищата си пред Него.
И това ще ми бъде спасение,
защото нечестив не би се явил пред Него.“ (Йов 13:13–16)

Тук се разкрива тайната на Йововата вяра.
Той не разбира.
Той не одобрява.
Той страда.
Но той не се отказва!

„Ако и да ме убие Той — пак ще Го чакам.“
Това не е покорство без въпроси.
Това е лековерие сред мрака.
Това е вяра, която спори,
но не се отделя от Бога.

Но какво не е наред с приятелите му?

Те говорят истини — но без милост.
Защитават Божията справедливост —
но пренебрегват човешката болка.
Думите им са правилни на теория,
но абсолютно погрешни в действителността.

Те приемат страданието
като доказателство за вина,
а Йов преживява страданието
 като изпитание на връзката си с Бог.

Приятелите му търсят обяснение.
Йов търси среща със Създателя си.

Приятелите говорят за Бог.
Йов иска да говори с Бог.

Въпросът към нас,
когато застанем до страдащ човек,
ще бъдем ли обвинители с библейски аргументи,
или ще останем състрадаващи приятели?
При всички обстоятелства
Нека да не бъдем „окаяни утешители“.