ЙОВ, ГЛАВИ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА И ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
„Тогава Елифаз Теманеца в отговор каза:
Може ли човек да бъде полезен на Бога?
Ако е разумен, може да бъде полезен на себе си.
Ако ти си праведен, Всемогъщият има ли за какво да се радва?
И какво печели Той, ако правиш пътищата си непорочни?
Поради твоя ли страх от Него Той те изобличава
и влиза в съд с тебе?
Нечестието ти не е ли голямо?
И беззаконията ти не са ли безкрайни?“ Йов 22:1-5
Докато четем тези глави, не бива да забравяме началото на историята:
Бог позволил на сатана да се допре до всичко, което Йов притежава, но му забранил да отнеме живота му. Дълго време виждах тази атака единствено в телесното страдание – сатана „порази Йов с лоши циреи от стъпалата на нозете му до темето му“ (Йов 2:7). Но книгата разкрива нещо по-дълбоко: ударът не е само физически. Той преминава през думите на най-близките – през отчаянието на съпругата и през речите на приятелите му.
Атаката е насочена към сърцевината на Йов – към неговата увереност, към доверието му в Бога, към самото му разбиране за справедливост.
В глава 21 Йов дръзко поставя въпроса, който приятелите му старателно избягват:
Защо нечестивите често живеят дълго, благоденстват и умират в мир?
Неговият вик разклаща удобната схема на възмездната справедливост. Но в глава 22 Елифаз Теманеца вече не спори – той обвинява. Предположенията се превръщат в конкретни и тежки обвинения:
„Без причина си вземал залог от брат си…
Голите си оставял без дреха…
Не си напоявал уморения…
Хляб си задържал от гладния…
Вдовици си отпращал празни,
мишците на сирачета си строшил…“ (Йов 22:6–9)
Това е словесен съд.
Това е присъдата е произнесена предварително:
Ти си грешен! Грешен! Грешен!
Нямаш надежда! Нямаш надежда!
Затова страдаш, защото Бог те е изоставил!
Това е – Бог воюва срещу теб!
Каква атака само! Някога усещали ли сте я?
Чували ли сте арията на обвинителите?
Колко познато ни звучи този хор на обвинението.
Не е ли това гласът, който понякога шепне в съвестта ни, до като преминаваме през долината на тъмната сянка?
А не сте ли чували тази думи произнесени от вашите уста?
Не сме ли изричали прибързани присъди над нечия болка, опитвайки се да подредим чуждото страдание в удобната рамка на „той сигурно си го е заслужил“?
Книгата Йов изправя нашия живот пред огледало и ни разкрива колко лесно е да бъдеш богослов на теория и колко трудно – състрадателен човек пред реалната болка.
Въпросът към всички нас е когато срещнем страдание, какво ще изберем ли да направим дисекция на страданието или да бъдем съчувствителни сърца които помагат на страдащия ? Защото най-тежката атака не е в болестта, болката или загубата, а в гласът, който те убеждава, че си изоставен.
