ЙОВ, ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
„Всемогъщият е непостижим.
Велик е по сила и по съд.
Богат на справедливост,
Той не угнетява.
Затова хората трябва да благоговеят пред Него,
и всички мъдри по сърце да Го почитат!“
(Йов 37:23–24)
С тези тържествени думи завършва монологът на Елиу.
Словата му звучат убедително. Доводите му изглеждат силни, а заключенията – правдиви. Той говори за Божието величие, за Неговата справедливост и непостижимост. Напомня, че Всемогъщият е извън пределите на човешкото разбиране и че единственото достойно отношение към Него е благоговението.
Но остава един въпрос: дали тези думи са донесли надежда на Йов?
Намерил ли е страдалецът утеха в тях?
Появил ли се е изход от мрака на неговото страдание?
С думите на Елиу сякаш се изчерпват усилията на всички богослови-утешители.
Представете си тази сцена: дни и нощи наред те стоят около Йов, търсейки отговор, който да успокои сърцето на този отчаян човек. Те напрягат до край пределите на своя разум. Взирайки се в непрогледната тъмнина на човешкото незнание, се опитват с ограничен и несъвършен език да изразят Неизразимия, да опишат Необхватния, да обяснят Неизследимия.
Колко странна и в същото време колко човешка картина!
Безкрайно малките, безкрайно слабите и често противоречиви хора се опитват да говорят за безкрайния Бог. Те, ограничените създания, се стремят да опишат Онзи, Който не подлежи на описание – Величествения Творец на всичко.
Господи, колко недостоен е нашият тварен език, за да изговори достойно Твоето име!
Колко слаб е умът ни, когато се опитва да проникне в Твоите велики и неизмерими дела!
Колко неумели и несръчни сме, когато се опитваме да Те обясним – и още повече, когато се опитваме да Те защитим!
И въпреки това човешкото сърце не престава да Те търси.
Въпреки ограничеността ни, в нас остава едно тихо, но непоколебимо упование.
Сред болката, сред въпросите, сред тъмнината на страданието, душата продължава да се надява и да изповядва:
