
1 КОРИНТЯНИ, глава 5
„Писах ви в посланието си да не се сношавате с блудници –не че съм искал да кажа за блудниците на този свят, или за сребролюбците и грабителите, или за идолопоклонниците, понеже тогава би трябвало да излезете от света, – но в действителност ви писах да не се сношавате с никого, който се нарича брат, ако е блудник, или сребролюбец, или идолопоклонник, или хулител, или пияница, или грабител; с такъв дори да не ядете заедно. Защото, каква работа имам да съдя външните човеци? Не съдите ли вие вътрешните, докато външните Бог съди? Отлъчете нечестивия човек изпомежду си.“ 1 Кор.5:9-13
Апостол Павел е изпитвал дълбока и непрестанна загриженост за духовното състояние на църквата в Коринт. Дори когато географски е бил далеч от тях, той е поддържал непрекъсната връзка с общността. Чрез своите писма и послания той неуморно ги е насърчавал, предупреждавал и когато е било необходимо, строго ги е изобличавал.
Такава активна, бащинска грижа е белег за истинско духовно лидерство – качество, което всеки съвременен пастир и водач трябва да притежава. Истината обаче е, че само онези, които лично са участвали в основаването на дадена църква, вложили са сърцето си в служението и са изнесли на гърба си дело и прудностите, са готови да проявят тази постоянна и себеотдайна грижа до край.
В настоящото послание Апостолът насочва вниманието си към един изключително тежък морален проблем, за който вече е предупредил вярващите в Коринт в предишно свое послание. Коринтската общност е допуснала сред редиците си хора, които живеят в явно и тежко блудство, като същевременно по-голямата част от вярващите са се престрували, че подобен проблем изобщо не съществува.
Прилагането на църковна дисциплина не е популярна практика и днес.
В стремежа си да избегнат конфликти, хората често предпочитат да си спестят неудобството и да не „цапат ръцете си“ с налагането на ред. За съжаление обаче, мнозина са готови вместо това да замърсяват езика си с осъдителни коментари, злободневни слухове и клюки зад гърба на съгрешилия. Този подход не само не решава кризата, но води до най-малко три пагубни последствия:
Първо, авторитетът, духовното влияние и силата на Църквата се сриват. Това се случва както пред очите на невярващия свят, който ни наблюдава с критично внимание, така и сред самите вярващи вътре в общността. Когато грехът се толерира, критериите за святост се занижават и порочното поведение започва да се възприема като норма.
Второ, неизобличеният грях действа като заразна бързоразвиваща се инфекция. Подобно на заразна болест, той епидемично поразява останалите членове на общността. По този начин едно доскоро духовно общество прогресивно се превръща в плътско, губейки Божието водителство, присъствие и сила.
Трето, този компромис има фатално измерение във вечността – грешниците, които упорстват и не се каят, губят правото си на вечен живот.
Апостолът отправя строго и категорично предупреждение – както към тогавашните коринтяни, така и към нас днес: „да не се сношаваме“. Това означава да нямаме нищо общо с тях, да преустановим близкото си общуване и приятелство с подобни хора, и дори „да не ядем“ с тях – което на първо място е забрана да споделяме Господната трапеза (Причастието).
Важно е да се отбележи, че това радикално ограничение не се отнася само за хора, практикуващи разпуснат живот и сексуални грехове. Тази апостолска забрана тежи със същата сила и за всеки, който е сребролюбец, идолопоклонник, хулител, пияница или грабител, но въпреки това дръзва да нарича себе си „брат“ и вярващ.