1 КОРИНТЯНИ, глава 11:29-31

УЧАСТИЕ В ГОСПОДНАТА ТРАПЕЗА

Продължение от предишната публикация

Пристъпването към Господната трапеза е съзнателно, сериозно и свято дело за хората, които вярват, изповядват и живеят по примера на Христос. Участниците в Господната трапеза трябва да разпознават Господното тяло и критично да изпитват своето духовно състояние. Писанието ни предупреждава строго:

„…защото, който яде и пие, без да разпознае Господнето тяло, той яде и пие осъждение на себе си. По тази причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста и са починали. Но ако разпознавахме сами себе си, нямаше да бъдем съдени.“  1 Кор.11:29-31

Божието Слово оставя възможността на всяка местна църква да вземе самостоятелното решение и да определи колко често да участва в Господната трапеза, дали тя да се отслужва сутрин, обед или вечер, както и да прецени възрастта, от която децата могат да бъдат допускани до нея.

Във всички случаи обаче остава в сила фундаменталното изискване: хората, които участват в Господната трапеза, трябва истински да вярват в Христос, да са Го изповядали публично, да признават своята принадлежност към Църквата и ревностно да се стремят към свят и праведен живот.

Някои църкви приемат (така, както и общността, към която аз принадлежа), че умиването на нозете по време на Господната трапеза е директно изпълнение на Христовия пример. И че Спасителят ни остави този модел, като уми нозете на Своите ученици и изрече думите:

„Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ; и добре казвате, защото съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам: слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил. Като знаете това, блажени сте, ако го извършвате.“  Йоан 13:12-17

Умиването на нозете в контекста на Господната трапеза не изпълнява хигиенни цели и не носи задължителен, догматичен характер. То трябва да е доброволно и съзнателно следване на Христовия пример и на практика приемане на „блаженство“ чрез послушание, дълбоко смирение и искрено братолюбие.

Поради специфичните условия, в които понякога се събира Църквата, или поради големия брой на участниците в Господната трапеза, това богоугодно дело невинаги е практически възможно. Въпреки това е силно препоръчително е според мен да се изпълнява поне веднъж в годината.

Ако сме истински последователи на Христос, изпълнението на Христовия пример няма да наше задължение, а блажена привилегия.

Край