2 Коринтяни 4 глава

ТАЙНАТА НА НЕОБЕЗСЪРЧАВАЩИЯ СЕ ДУХ

„Затова ние не се обезсърчаваме; но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се обновява. Защото нашата временна лека скръб ни спечелва вечна слава, която далеч я превишава, като не гледаме на видимото, а на невидимото; защото видимото е временно, а невидимото – вечно.“ 2 Кор. 4:16-18

Винаги е предизвиквала дълбоко преклонение у мен увереността, с която апостол Павел посреща житейските бури. В началото на тази глава той бегло, почти мимоходом, скицира бруталната реалност, в която се намира заедно със своите сподвижници: „Угнетявани сме отвсякъде… в недоумение сме… гонени сме… повалени сме…“

Човек би настръхнал от подобно описание.

На този мрачен фон обаче, Павел дръзко приравнява преживяното с една „временна, лека скръб“. Той говори за нея като за нещо толкова мимолетно и незначително — сякаш е просто лека лятна настинка, на която не си струва да отдаваш никакво внимание.

Как е възможно такова страдание да бъде преодоляно с подобна лекота?
На негово място по-голямата част от нас биха потънали в дълбока депресия, биха се удавили в блатото на самосъжалението или биха излели озлоблението си върху целия свят. Къде тогава се крие тайната на това непоклатимо, ведро и оптимистично сияние, което струи от всяко едно от неговите послания?

Божествената математика:
ВРЕМЕННОТО срещу ВЕЧНОТО

Това е една изумителна съпоставка. Павел поставя на везните от едната страна „временната лека скръб“, а от другата — „печалбата от вечната слава, която далеч я превишава“.

Според духовната математика на апостола, земната скръб избледнява и губи тежест, защото славата, към която е устремен, е безкрайна. Тя надхвърля безброй пъти всяка възможна земна загуба. Каква титанична, непоколебима увереност!

И най-великото е, че това обещание е валидно за всеки един от нас.

Спрете за миг и си представете: колкото и да е тежък настоящият ви товар, това състояние е просто откъслечен, краен фрагмент от времето. То е нищожно в сравнение с океана от слава, който ни очаква в присъствието на Бога. Там, при Господа, всичко е несравнимо по-велико и от най-щастливия ни земен миг. При това — всичко там е вечно, неизмеримо и непреходно.

Тогава защо скърбим и стенем толкова безутешно? Та ние сме пътници, устремени към несравнимо по-доброто!

Трите погледа към битието
Ако погледнем света днес, ще видим, че хората се делят основно на три категории в отношението си към живота:

• Материалисти: Те измерват битието единствено с онова, което могат да докоснат, присвоят, изядат или облекат. В задоволяването на тези земни сетива те намират своето мимолетно, самодоволно щастие.
• Идеалисти (Търсачите): Те са малцината избрани, които копнеят за вечните, нетленни и духовни богатства. Тях Писанието нарича блажени.
• Лутащите се: Това е огромното мнозинство от човечеството. Те са разпънати между материалния глад и духовната жажда. Понеже са с единия крак в тленното, а с другия копнеят за вечното, те остават вечно неспокойни и нещастни.

Възходът на нашия вътрешен човек зависи изцяло от избора на погледа ни — дали ще гледаме към преходния свят под краката ни, или към невидимата вечност над нас.

Ти от кои си?