Спасителната самота

Самотата винаги ще бъде с човека. Тя е стремежът за глътка Божествен въздух. Защото е спасителна. Тя подготвя мястото, отредено за Бога в човека. Изчиства го до кости и възпламенява катарзиса на отрезвяването. Човекът е на прага на приемането на Истината.   "Гол идваш на този свят, гол си и отиваш." И не за вещи, хора и дела става дума. За голотата на човешката сърцевина. За празнотата, с която си обречен да живееш до определен момент. Момент на твой избор дали да допуснеш да те осакатява. Или да позволиш на самотата да съблече от теб всички заблуди. Защото това е планът на Бога: да се запълниш с  Истината.   Самотата е пролуката в живота  да намериш себе си и другите в Бога. Когато въпросите, неотразени в някой и нещо, се връщат отново като бумеранг към теб. Много пъти рикушират като куршуми, докато не разбереш, че имаш нужда не от човешко същество, а от Някой, Който  е Всесилен да избута всичко несъществено. Бог запълва със Себе Си всеки  вакуум. Защото самият Той е отговорът и животът.    Самотата се настанява спасително в човека в момент, когато бремето на вътрешния диалог започне да крещи толкова силно, че заплашва да го смаже. Самотата може да те покрие с воала си в най-многолюдния  и шумен ден. Тя ще ти напомня за себе си сред грохота на забързаното ни ежедневие. Тя ще ти бърше сълзите от радост в многохилядно шествие. Тя ще говори в сънищата и неосъществените ти мечти. Ще те прегърне с музиката си, когато няма на кого и как да споделиш. Ще диша в теб оглушително сред излъчването на стотици телевизори, реклами и социални медии. Ще седне на седалката в киното и ще те очаква. Ще скандира фанатично на  ревящия стадион и отново ще те пита: "Защо не си напълно щастлив? Зная какво още не ти достига!"   Самотата е буталото, което ще те тласне в летеж да се вкопчиш в Божествената идея за споделеното мълчание. Когато не човешки думи говорят в духа ти. И ще слушаш захласнато, ще проумяваш не с ума, а със сърцето си липсите на твоя вакуум. А небесните думи  ще те  пълнят и насищат.   Самотата е времето  на смело пристъпяне към ръба на скалата, от който може да се отлепиш и полетиш над възстановения Едемски рай. И не с твои, а на ангелски крила ще кръжиш.   Самотата е тъмният назъбен процеп в скалата, който ще те изведе  до много дълбока светлина. И през тази пролука може да се провреш само ти. Не можеш да дърпаш някого насила. Не може да избираш вместо него, не може да  го уговаряш. Дори не може да му подариш частичка щастие, което ти излива Господ. Нито да споделиш  това, което гори в теб. Нищо не можеш да направиш, освен да се молиш на Бог за човека. Понякога дори не знаеш как. Понякога и не искаш, но осъзнаваш, че го обичаш.   И трябва да се молиш, защото носиш и неговите въпроси. Но не можеш да му подариш отговорите. Това го може само Спасителят. Ако прати самотата при него. А тя ще му носи въпросите си. Само ако се вслуша! И ако  пожелае да я приеме! Ако не се страхува да остане сам в тишината. Ако я избере пред заблудливия шум на суетния ни бит. Ако сърцето му е готово да се разголи болезнено.Тогава самотата ще го поведе да се съблече. А Христовата любов ще го  облече със себе си. Вярно ще го съпроводи в този живот и във вечността. Както сам и гол идва на този свят, така и сам ще влезе във вечността. Сам, но вече не гол! Вярвам молитвата да изпроси  спасителното покаяние!