Как така, Боже?!

Предишната част можете да си припомните тук.   Как можеш до бъдеш такав, Боже? „Ще погубиш ли праведния с нечестивия…? Далеч от Тебе това! Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?“ Фундаментът на живота на Авраам в този миг заплашва да рухне. Ако има нещо, върху което е градил живота си, то това е справедливостта и верността  на Бога, на Когото той се е научил да служи. Поразен, сега той се вижда изправен пред един Бог, Когото вече не е в състояние да разбера, Бог, Който му е станал чужд. Промяната в техните отношения заплашва съвсем да ги разруши. За Авраам би било много по-удобно да продължи да бъде слуга на Богa вместо да Му става приятел. Кой би предположил, че Бог ще се окаже едно чудовище?   В него се борят противоположни чувства – ужас пред Всемогъщия и копнеж този същият всемогъщ Бог да  бъде точно такъв, какъвто Авраам си го представя. В крайна  сметка, в негo побеждава желанието Бог да бьде справедлив. „Може  да има петдесет праведника в града…“   Не можете да имате някакви  взаимоотношения с Бога без някога да се озовете в ситуацията, в  в която се намира Авраам. При мен това се случи, когато една късна  вечер се сблъсках с явната несправедливост на Бога, Който избра  Яков, а отхвърли Исав. В същата ситуация изпаднах отново една  сугрин, когато четях за Божия унищожителен гняв срещу Оз,  чиято единствена грешка се състои в това, че протяга ръка, за да  предпази от падане ковчега на завета (2 Царе 6:6). По това време  участвах в една студентска евангелизация. Спомням си как  коленичих на пода в една стара зала и молех Бог да ми покаже, че Той все пак не е Бога от 2 Царе 6. Как можех да прогласявам Неговата спасяваща милост, ако Toй в действителност не беше  нищо друго, освен един капризен тиранин?   Бог никога не се е оправдавал, когато в смайването си съм се  обръщал към Него. Добре разбирам мъчителните мисли на Авраам,  защото аз също съм се измъчвал. Аз обичах Бога и исках Той и  занапред да продължи да бъде този Бог, Когото винаги съм  познавал. Бях изпаднал в ужас, както поради това, което четях  така и поради собствената си безразсъдна дързост да поставям под  съмнение Съдията на Вселената. Плувнал в пот и сълзи достигнах  до въпроса: „Господи, как можеш да бъдеш такъв?“ И Неговият отговop, както винаги, беше да ми разкрие за Себе Си повече,  отколкото знаех до момента, така че сълзите и уплахата да отстъпят  място на страхопочитание и молитва на прослава.   Подобно развитие на отношенията наблюдаваме и между Бога и Авраам. В Авраамовата молитва решаващият вопрос не е съдбата  на Содом, а Божията същност. Дa се застъпваш за обречените на  гибел е нещо обикновено. Нещо съвсем различно е обаче да  поставиш под съмнение Божията безупречност.   „Ето ceгa, аз, който съм прах и пепел, се осмелих да говоря на Господа“. Авраам много добре осъзнава неуместността, тоталната  несъвместимост на това, което върши. Но какво друго би била молитвата, без това болезнено съзнание, освен безсмислено бъбрене на празни думи? Ако крием разума си от всичко, свързано  с Бога, което би могло да ни създаде неудобство, молитвата ни не е нищо повече от един обикновен ритуал. В такъв случай ние  се молим на един Бог, когото сами сме  си създали, но не и на Бога, такъв какъвто е в действителност.  Истински молитвен процес означава да отговаряш на истинския Бог,  когато Той чрез Своя Дyx ти открива повече эа Себе Си в Своето  слово. Дефинирана по този начин молитвата маже да бъде   ужасяваща опитност, „Горко ми, защото загинах“, вика Исая  (Исая 6:5), когато вижда Господа на Силите сред дима.   До този момент Авраам няма смелостта да попита за това,  което всъщност ro интересува. Неговото открито пазарене,  постепенното му настъпление е страхливото осмеляване на един  мъж, който се бои, че всяка следваща стьпка може да е последна.  „Дa се не разгневи Господ и ще кажа…“ Еднакво ясно се открояват,  както страха, така и силният копнеж. „Да се не разгневи Господ  и аз щe продумам пак, само тоя път…“   Защо Авраам спира до десет? Това никога няма да можем да  кажем със сигурност. Но едно е сигурно. Toй се беше успокоил.  Когато получи отговора — „Заради четиридесетте няма да сторя  това… Няма да сторя това, ако намеря там тридесет… Заради  десетте няма да го погубя“, представата за Бога, която си беше  изградил, се измени. Това не е вече онова чудовище, пред което  се беше озовал, а отново така близкият му Бог на завета.  Бог дори никак бе станал още по-велик.   Трудно му е да Го възприеме. И все пак наистина парадоксално, това е един Бог, когото Авраам  сега разбира по-добре, от когато и да било. Един близък Бог, Когото, от друга страна, едва познава. Един справедлив Бог,  Чийто наказателен съд излиза извън всякакви човешки разбирания.   Авраам е доволен. Няма нужда да продължава да намалява  числото. Независимо дали Содом ще загине или не, вселената,  в това той е убеден, почива на една непоклатима основа.  Бедствието може да е ужасно и опустошението, което ще  причини то — невъобразимо. И все пак всичко е наред.   Авраам е станал един по-велик мъж с един по-велик Бог.  Молитвата му го беше променила. Божието намерение да го покани  на заседание, се увенча с успех. Председателствуващият сам доведе  заседанието до край и остави Авраам изумен пред своето ново  откритие.   Превод: Радостин Марчев