За какво мечтаеш?

Не е вярно, че всички мечтаем за доброто! Понякога животът ни сервира толкова загуби, огорчения, разочарования, че просто искаме да бъдем оставени на мира от всякакво вълнение, пък било то и позитивно, само и само после пак да не се разочароваме и да не ни боли. Страх ни е да се зарадваме, дори когато дойде доброто, защото се чудим с какво ли утре ще трябва да платим за днешната радост...   Веднъж моят съпруг попита наша близка: "Щастлива ли си?", а тя отвърна: "Не, но защо, като и така съм си добре?"   В подобна ситуация бяха и израилтяните пред обетованата земя. Колкото и парадоксално да е, когато след четиридесет години стигнаха до нея, те почнаха да се подмотват със завладяването й до степен, в която вождът им - Исус Навин, ги укори: "До кога ще немарите да отидете и завладеете земята, която ви е дал Господ Бог на бащите ви?" (Ис.Нав. 18:3) "Немарите" значи "не ви е грижа".   Английската дума пък е "slack" - отпуснати, в застой, хлабави. Ами евреите си бяха свикнали на полеви начин на живот - нагъсто, без много лично пространство, без удобства, но и без особени трудове -  строителство, земеделие, производство, предене, шиене, тъкачество. Живееха в шатри, ядяха манна, дрехите и обущата им не овехтяваха. Бог им казваше кога да тръгват на път, кога да спират, къде да спират. Общо взето липса и на отговорности, на нужда сами да се организират, да вземат решения, да поемат рискове. Да воюват за едно ново ниво на качество на живот, блага и пълнолетна свобода пред Бога.   Но не прилича ли това на поговорката: "Във вода гази, жаден ходи."? Не е ли подобно отношение като това на втория блуден син, който, макар винаги в дома на баща си, не познаваше характера и щедростта му, та никога не си покани приятели, не закла угоено теле, не отпусна душата си, не се развесели, не се възползва от предоставените възможности и свобода?   Може би е време от полеви режим на оцеляване с екзистенц минимум, да минем във завоевателен?   Докога ще стоим с отпуснати ръце, хлабави колене и разпасани кръстове?   Докога ще ближем пустинните си язви?   Докога ще сме в застой?   Докога ще неглижираме Божиите обещания?   Да, ще се наложи да влезем в някоя друга битка. Да изтласкаме някой самонастанил се при благословението ни дявол. Да отместим някоя скала, запречила входа на благословението ни или изхода от проблема ни.   Но словото на Бога не е ли чук, сломяващ скалата?   Мечът на Духа не може ли да прониже всеки демон?   Бог не е ли с нас, както в пустинята, така и в новите хоризонти?   Не са ли с нас братята и сестрите, с които воюваме заедно и за тяхното, и за нашето, и за общото благословение?   Тази последната точка с братята, апропо, е малко болезнена. Бог не се проваля в подкрепата си спрямо нас. Но ние често се проваляме един друг, вместо да си помагаме, и така и самите ние се проваляме.   В своята премъдрост Бог е направил така, че подобно на израилтяните да не можем сами да влезем в обетованията. Ръката мие другата ръка, сама няма как да се измие. "Молете се ЕДИН ЗА ДРУГ, за да изцелеете." Исус Навиев ги прати да разузнаят заедно оставащата за завоюване земя - опознаване заедно на Божиите обещания, изучаване заедно на словото. Не можем сами да разберем цялостната картина. Мъдростта на общността сглобява пъзела. Накара ги преди да се знае кой дял за кого е, да разделят на равни дялове земята. Едно е да делиш, знаейки кое на кого е, друго е като по невнимание намалиш някой дял и по жребий се падне на теб. Господ знае пристрастността и периодически надигащото ни се его. Затова чрез мъдри постановления и разпоредби за живот в общността, ни предпазва, стига да ги спазваме, от това да онеправдаваме другия и така да онеправдаваме чрез грях самите себе си. Жребий... Знаейки, че няма случайности, нека вярваме, че, ако нещо се е паднало на брата, а не ми се е паднало на мен, значи така Бог е постановил в премъдростта Си.  Спазваме ли го, ще живеем в мир, любов, разбирателство и безкористна взаимопомощ. Нашата част е да завоюваме заедно новите хоризонти. Божията част е да воюва откъм нас и суверенно да ни отреди полагащия ни се дял.