Който покрива престъпление…

“Който покрива престъпление, търси любов..."                                                                                   Притчи 17:9      В разстояние на десетина дни, неслучайно, защото не вярвам в случайности, прочетох два съвременни романа и сюжетът неизменно се въртеше около страданието, потъпкването на човешката гордост и отмъщението. В първия момент си напомних – да, темата е болезнена и вечна, откакто свят светува хората търсят и настояват за разбиране, съчувствие и справедливост, но историите ме занимаваха и продължих с отговора, че днес саморазправата е станала част от реалността. Било заради жестокостите, които ни съпътстват, било заради нетърпението да получим възмездие или защото сме неудовлетворени от липсата на справедливост.   Известна ни е историята между Йосиф и братята му. Те го намразиха и продадаха в робство. Не пожалиха малкия. След години той вече разполагаше с обществено положение, думата му се ценеше и стига да помръднеше пръста си можеше да ги размаже. Борбата между доброто и лошото, в центъра на която са се настанили егоизмът и отмъщението, се води между най-близките в семейството. Хора от една кръв, които не гледат в една и съща посока.   Преследването на Давид от Саул е страст за мъст от по-високо ниво, позициите са коренно противоположни. Саул е Израилевият цар, Давид е най-младият от осемте синове на Есей: “рус, с хубави очи и красив наглед”. Царят го обикна, защото постъпваше разумно, прояви смелост и беше пример в битките, но песните на жените, танцуващи и пеещи при посрещането им след поражението на филистимците: “Саул порази хиляди, а Давид – десетки хиляди”, го оскърбиха “и от същия ден и нататък Саул гледаше на Давид с лошо око.” (1 Царе 18:9). Следващите седмици и месеци мисълта да го унищожи засяда в главата му и високопоставеният мъж е лишен от спокойствие и мир. Отношенията им са епопея на преследването, омразата и ненамирането на общ език. Желанието да види мъртвото тялото на героя става негова фикс идея. Четем за преследването на младежа и въпреки предоставените две възможности Давид да го убие: в пещерата и в стана, овчарчето не се осмели. “Кой може да вдигне ръка против Господния помазаник и да бъде невинен?” (1 Царе 26:9) Не от нерешителност и плахост, слабост и колебание, практичност и пацифизъм, а единствено от послушание, благодарност и страх от Бога.   Първата книга “Черна светлина” е от българския автор Галин Никифоров и описва сътресенията на бащата, загубил сина си при автомобилна катастрофа, и желанието му да върне на виновния на всяка цена. Успокояващият стимул да посрещне всеки нов ден за Антон, нараненият родител, е издирването на престъпника и наказанието му. По негова вина е загинало детето му, съответно съвсем нормално и справедливо е мъжът да умре от ръката му. Живот за живот. Бащината обич заслужава удовлетворение и компенсация, за да не остарее напразно и да е способен да разкаже на гроба на сина си, че е спрял дъха на убиеца. Раздал е правосъдие и му е олекнало.   Втората книга е “Златната клетка" от шведската писателка Камила Лекберг. Известна е с криминалните си романи, но обсъжданият е новото, различно  предизвикателство на авторката. Героинята е умна и надарена жена, жертвала се, не довършила следването си заради успеха на любимия мъж, пренебрегната и заменена след години с по-млада. Фей си напомня загубеното и се амбицира, сама се надъхва: взел ми е идеята, надеждите, доверието, младостта… отнемам му ги и аз. Дължи ми ги. Тя замисля и осъществява отмъщение във възможно най-първичния и болезнен смисъл, подобно на Стария завет: “око за око, зъб за зъб".    Запитвали ли сте се какво пише в Библията по темата?  “На никого не връщайте зло за зло: залягайте за това, което е добро пред всичките човеци… Не си отмъщавайте, любезни, но дайте място на Божия гняв, защото е писано: “На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ”. Но:  “Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го, ако е жаден, напой го, защото това като правиш, ще натрупаш жар на главата му. Не се оставяй да те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто." (Римляни 12:17-21)   В двете произведения планът за наказание следва различен път. Фей от “Златната клетка” е непреклонна и безмилостна. В брака им съпругът е бил фигурата в бяло, издигната едва ли не на пиедестал, след изневярата пред очите ѝ, отказът му да се помирят и започнат наново, той минава в противоположната графа. Жената избутва назад хубавите моменти, надживява, стъпква привързаността и сляпото си, безрезервно доверие в любимия, и в сърцето се настанява объркването и недоволството. Не разбира защо я е сполетяла бедата, не успява да обясни настанилата се студенина в семейството. Страхът от загубата на дом, навици и средства расте и се преобразява в гняв, контролиран гняв, израстващ до пресметната и премерена мъст. Героинята буквално стъпква бившия си съпруг, използвайки непозволени средства и продължава живота си далеч от родната Швеция. “Омразата, позната и комфортна, уви Фей в топъл пашкул и отново ѝ даде цел и смисъл, даде ѝ опора. Щеше да докаже на Джак, че може отново да се издигне."      Антон също отдалеч и внимателно разработва плана за разчистване на сметките. Не пренебрегва дори дребните детайли. Шпионира, въвлича и други да му помагат в наблюденията. До тук са приликите в романите. Персонажите разработват намеренията си съзнателно и стриктно, не се втурват импулсивно да отвърнат на удара. Без колебание и задръжки те обмислят и вършат намерението си. Бавно и отдавайки им години. Но при Антон от “Черна светлина” се получава неподозирана, странна засечка. Сюрприз! Гвоздеят на вечерта. “Злодеят" не се страхува, не моли за милост, не проси за още глътки въздух. Героят ни е стъписан, объркан. Замисълът му се преобръща.    Виновният Личев не се съпротивлява, той шокира и подтиква бащата към размисъл. “Истината е, че исках да ти запаля фитила, защото вече се бях изнервил да чакам кога ще те хванат бесовете и ще започнеш да действаш… Дойдох тук сам, за да ти кажа, че съжалявам за станалото, без значение дали съм виновен, или не. Че съжалявам за загубата ти и се надявам, че ако ме убиеш, ще се почувстваш най-накрая успокоен и отмъстен.”   Намеренията на наранения, погребал единствения си син журналист, като че ли се обезсмислят. Всичко се обърква, адреналинът изтича неупотребен. Мъжът, когото желае да лиши от живот, е предвидил последствията и даже нищо не ще се случи след смъртта му. Едно тайнствено изчезване и полицията няма да открие никакви следи. Поредният безследно изчезнал човек, за когото скоро ще бъде забравено. Краят остава отворен.   В “Черна светлина” ме възхищава, надявам се и останалите читатели, човечността и милостта, надмогването на личната трагедия и стопирането на собствените потъпкани чувства. Стремежът към прошката, към измеренията на доброто и лошото, погледът на станалото от друг, за повечето, нереален, невероятен ъгъл. Човешки същества, действащи не първосигнално и настояващи за реванш, а хора, незакоравели в сърцата си и с място за любов и надежда в душите си. Отрезвели от действителността, схванали, че трупането на вещи и пари е временно удоволствие, радост носи споделянето, съпреживяването на скъпоценните мигове с близките. Набеденият за убиец, от романа на Галин Никифоров, споделя: “Чудех се как така, въпреки многото вярващи и изповядващи Божиите принципи, никога и никъде при подобни обстоятелства, не се намери човек, който да прости. Просто да прости…Никой никога не се е изправил пред съда и не е говорил без омраза и без желание за мъст за убиеца на своя близък… Сякаш никой никога никому нищо не е простил.”   Дали страдащият мигновено се хваща за спасителния шанс да причини същата болка на засегналия го? Колкото дълбока, висока, дълга, толкова широка и незарастваща. Инстинктивно ли е или заложено по рождение в човешката природа? Естествена или необмислена реакция е да кървя не само аз, но и онзи, който ме е наранил?   В днешно време в обществото се шири саморазправата. Жертвите се наемат да издирват със собствени усилия, с помощта на частни детективи причинителите, и да раздават законност и удовлетворение. “Заплата” за причинените злини.   В Божието слово сме съветвани да не въздаваме за нанесения удар. Това е работа на Създателя ни. “Онзи, който претегля сърцата, не разбира ли? Онзи, който пази душата ти, не знае ли и няма ли да въздаде  на всеки според делата му?”   (Притчи 24:12)   “Да възлюбиш ближния си като себе си”.     (Матей 22:39)   “Това е Моята заповед: да се любите един друг, както Аз ви възлюбих.”  (Йоан 15:12)   “Чули сте, че е било казано: “Обичай ближния си, а мрази неприятелите си.” Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят, за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата, защото Той прави слънцето Си да изгрява над злите и над добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните. Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада?”   (Матей 5:43-46)   “Не съдете, и няма да бъдете съдени, не осъждайте, и няма да бъдете осъждани, прощавайте, и ще ви бъдете простени.”  (Лука 6:37)   Разрезът на двата романа, сътворени в нашата реалност, макар и разгледани бегло и единствено от погледа на отмъщението, и паралелните сравнения с християнските морални ценности, са едно незакъсняло, дано навременно, напомняне, че сме смъртни и идваме на земята за кратко. Появяваме се за да вземем и консумираме, да одерем кожите на някого или да дадем доброволно и бъдем в услуга на по-слабите, онеправдани и самотни от нас.        Цитатите са от “Новия завет и Псалмите”, фондация “Библейска лига” 2000 г. и “Библията”, издание на Българско библейско дружество 2005 г. Камила Лекберг “Златната клетка”, издателство “Колибри” 2019 г. Галин никифоров “Черна светлина”, издателство “Сиела” 2022 г.