Старият завет – огледало на Христос

Комбинацията от двата принципа, които разгледахме в част 1 – осъзнаването на единството на голямата библейска история и христоцентризма – създават възможност за радикална промяна на проповядването от Стария завет. Той не е виждан повече като компилация от истории, от които можем да извличаме морални поуки, мъдри житейски принципи или навременни закони, а става Божие слово, което ясно говори за Исус Христос, Който е кулминацията на спасителната история.   Съществува обаче и още един принцип, който, добавен към другите два, съдържа потенциала да даде още по-голяма свобода на проповедника да използва Стария завет. Това е принципът да четем Стария завет като наша собствена история. Под това нямам предвид да търсим аналогии или да се опитваме да се поставим на мястото на героите, за които четем. Макар и не съвсем безполезни такива опити често водят до небивали алегоризации и насилено напасване на ситуации, при които всъщност би било добре да държим сметка за сериозните разлики. Не, когато казвам да приемем Стария завет като наша собствена история аз имам предвид да направим това съвсем буквално.   Това е добре илюстрирано в 1 Коринтяни 10:1-12 – един текст, на който обикновено не се отдава вниманието, което той заслужава.   Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята. А в тия неща те ни станаха примери, та да не похотствуваме за злото, както и те похотствуваха. Нито бивайте идолопоклонници, както някои от тях според писаното: „Людете седнаха да ядат и да пият, и станаха да играят“. Нито да блудствуваме, както блудствуваха някои от тях, и паднаха в един ден двадесет и три хиляди души. Нито да изпитваме Господа, както някои от тях Го изпитаха, и погинаха от змиите. Нито роптайте, както възроптаха някои от тях, и погинаха от изтребителя. А всичко това им се случи за примери, и се написа за поука нам, върху които са стигнали последните времена. Така щото, който мисли, че стои, нека внимава да не падне.       Първо, в него ясно личат двата принципа, за които вече говорихме: ап. Павел разглежда текста като част от една голяма спасителна история, която той очевидно очаква неговите читатели да са схванали и да познават.   Второ, това е силно христоцентричен текст. Ст. 3-4 представят ударената от Мойсей канара в пустинята, от която потича вода, като Христос. Много вероятно е текстът да намеква същото и за манната – нещо, което Христос несъмнено прави в Йоан 6. Нещо повече, Павел твърди, че същият Христос, Когото ние познаваме е придружавал евреите в техния път през пустинята от Египет до Обетованата земя. Дори повече от това – кръщението и Господната трапеза, които християните считат за изконно свои са доста ясно свързани с евреите в тези стихове. Всяко от тези неща заслужава самостоятелно и сериозно обмисляне.   Трето, Павел казва, че хората, с които са се случили тези неща, са част от нашето собствено родословно дърво и семейна история. Той нарича евреите „бащите НИ“ и това не може да се отнесе единствено до еврейския произход на читателите, понеже повечето от тях без съмнение са били езичници. Ако обаче се върнем към Битие и обещанието, дадено на Авраам, ние ще видим ясно, че неговите истински потомци не са плътските му наследници, а тези, които упражняват вяра, подобна на неговата. Павел обяснява това по-подробно в Римляни 9 и на основата на своя аргумент може да говори за него като за „нашият отец Авраам“ (Римл. 4:1)  отново включвайки в това обръщение езически читатели.   Четвърто, текстът казва, че всичко, което се е случило с тези хора, е било написано всъщност „за нас“ (ст. 11). По този начин връзката между изкупителната история, древните участници в нея като наши роднини и нашето касателство към тези събития е направена още по-здрава. Това е нашата собствена история, историята на нашето собствено семейство, която ни касае пряко със своите последствия. Ние се оказваме един вид всмукани в текста, направени сме част от тази история и сме предизвикани да вземаме решения в нейната светлина.   Разбира се, едно подобно светоусещане изисква предварително и сериозно осмисляне и приемане от страна както на проповедника, така и на неговите слушатели. За да може Старият завет да функционира на подобно ниво, е необходимо тази не съвсем лека херменевтика и светоусещане да бъдат предварително разбрани и приети от тях. Но именно това светоусещане трябва  да моделира църквата в своите членове. Това е причината едно отношение и проповядване върху Стария завет, което го използва просто като източник на морални поуки, надвременни закони или принципи за успешен живот, никога да не е достатъчно библейско и, като следствие на това, достатъчно ефективно. От друга страна, в момента, в който тези приемания заемат своето място и започнат да действат подсъзнателно, без необходимостта човек да преминава всеки път през стъпките на подобна екзегетика, те създават една нова реалност и светоусещане, които позволяват Старият завет да бъде чут истински – може би дори за първи път – като Божие слово, отправено към нас.