Камениста почва

Разсъждавам за притчата за сеяча... И по-конкретно за каменистата почва. Какъв точно бе проблемът, за да не се захване там носещото живот семе? Камък.  Коравина. Неподатливост.  Невъзприемчивост. Малко пръст, малко човещина, колкото да се впише, но не повече.    Липса на нужната дълбочина, задълбоченост.    Коравосърдечният не му мисли много за другите, за смисъла, за вечните въпроси.    Ако го мисли, то е как рефлектира върху него, каква полза може да извлече, да се облекчи, ако е зле, да се почувства добре.    И когато дойде пек, трудност, екшън, заетост, тъй като на камък нищо не се закача и нищо не пробива, позакрепилото се на него добро, просто изсъхва, защото няма корен,  няма с какво да се храни.   Ние се нуждаем, храним се със семето, но и то се нуждае от хранителна почва. И ние трябва да се грижим за него, да го напояваме, да го плевим, да отпъждаме небесните птици (неправилните мисли) и да го допуснем гостоприемно надълбоко в нас.  Дълбочина. Мекота. Допускане. Отпускане.