Велики четвъртък, паметта и благовестието

„Всеки път, когато ядете този хляб и пиете тази чаша, възвестявате смъртта на Господ, докато дойде Той“   На Велики четвъртък християните се събират, за да възпоменат това, което им е било предадено.   Павел напомня на своите читатели за традицията, която е приел относно последната нощ на Исус с Неговите ученици. Той на свой ред я предава на Коринтската църква, читателите, до които пише. (1 Коринтяни 11:23–26).   Действията на Исус от тази нощ са погребани в паметта на последователите Му. Той изговаря странни, незабравими думи, предвещаващи собствената Му смърт. И първите свидетели, Христовите ученици, предават на Павел тези спомени. Павел не пази тези спомени като скрито съкровище само за себе си. Той протяга ръцете си и ги предава – като разказва историята.   Началото на историята съдържа една игра на думи, която е изгубена в много български преводи: „В нощта, когато Исус беше предаден“. Това е подвеждащ превод. Павел никога не споменава историята за предаването на Исус от Юда. Той има наум нещо друго: не предаването на Исус от някой човек, а по-скоро Божията воля, която допусна Исус да бъде предаден на смърт.   Павел описва Божието действие с точно същия глагол, с който описва и предаването на традицията по-рано в същото изречение. Така, да преведем буквално: „Понеже аз от Господа приех това, което ви ѝ предадох: че Господ Исус в нощта, в която беше предаден, взе хляб…“   Така, когато си спомняме какво е било предадено, ние ще си спомняме не само думите, предадени от традицията, ще помним и Самия Исус като един, Който е бил предаден – предаден от Бога заради нас. Павел пише в осмата глава на Посланието към римляните: „Който не пожали собствения Си Син, но Го предаде заради всички ни, как няма да ни подари заедно с Него всичко?“ (Римляни 8:23).   Това е, което сме призовани да помним.   Помненето е подривна общностна дейност в една епоха, която ни подтиква да се носим постоянно по течението на променящото се настояще, забравяйки историята, забравяйки миналото. Но Павел ни напомня: Исус ни подтиква да разчупваме хляба и да споделяме чашата като едно дело на припомняне – припомняне на собствената Му смърт.   Неговите думи и действия напомнят за древната израелска пасхална традиция. В центъра на Изход 12, в наставленията за Пасхата, Бог наставлява Мойсей: „Това ще ви бъде ден за възпоменание. Ще го празнувате като празник на Господа. През всичките си поколения ще го пазите като заповед.“   Когато народът на Израел празнува пасхалната нощ, година след година, какво си спомнят те? Спомнят си, че Бог си е спомнил страданието им и ги е освободил. И така, по подобен начин, когато си припомняме нощта, в която Исус е предаден, за да бъде разпънат, ние си спомняме Божието тайнствено действие на избавление, Божието спомняне на самите нас в нашата история на робство, за да ни освободи.   Но защо Павел напомня на коринтяните историята за нощта, когато Бог предава Исус заради нас? И защо самите ние си припомняме тази история до ден днешен?   Павел не пише просто, за да настави коринтяните относно спазването на Господната вечеря като цяло. Той засяга конкретен пастирски проблем в новата Коринтска църква. Той припомня историята за последната вечеря на Исус в един текст, като смъмря своите читатели. Те са се превърнали в общност, в която богатите членове унижават по-бедните и ги оставят гладни и жадни, когато църквата се събира за обща вечеря. И така, отбелязва той с тъжна ирония, „когато се събирате заедно, вие всъщност не ядете Господната трапеза.“   Как е възможно по-богатите и привилегировани коринтяни да смятат, че е оправдано да се делят по статус и да изяждат всичката по-добра храна и вино, оставяйки малко за по-бедните? Отговорът: те просто следват обичайните социални практики на своето време и култура. Ако това ни изглежда странно, можем да помислим за момент за нашите собствени социални практики: помислете, например, за по-богатите пътници в първа класа в самолета, отпиващи шампанско и ядещи топла вечеря, докато останалите пътници получават вода и солети. Както и да се е стигнало до това, някои коринтяни се хвалели със своя статус и засрамвали останалите.   Това е причината Павел да поиска от тях да преосмислят своите егоистични и свадливи действия, спомняйки си нощта, в която Исус е бил предаден. Думите и действията на Исус през онази нощ показват, че Той на практика предава Себе Си на смърт заради нас, предава се като разчупен хляб, за да бъде изяден от нас в един нов празник, който да обедини всички.   Така Павел припомня тази възпоменателна традиция и добавя собствения си съдържателен коментар като обобщение на нейното значение: „Всеки път, когато ядете този хляб и пиете тази чаша, възвестявате смъртта на Господа, докато дойде Той.“ Споделянето на хляба и виното само по себе си е възвестяване. Ако ние наистина споделяме един с друг, ние показваме жертвата на Господа. Ние показваме какво означава да предадем.   Вечерята, която ние споделяме е една притча – подобно на Исусовите действия, свързани с измиване краката на учениците. Този, който направи човечеството от земна пръст, сега коленичи, съблечен гол пред нас с една мокра кърпа, за да измие праха от краката ни. Това е, което прогласява този ден. Това си припомняме ние. И това въплъщава общото ни ядене.   Затова без повече вражда и съперничество, без повече потискане на бедните и слабите, без да забравяме нощта, когато Исус беше предаден, ако си спомняме Неговата смърт, ние ще живеем в новия завет с отговорна благодарност за Господната щедрост, предавайки живота си и щедро споделяйки със своите братя и сестри.   Когато си припомняме смъртта на Господа, ние изведнъж виждаме, че Исусовото действие на умиването на краката, подобно на Неговата жертвена смърт на кръста, попадат във фокуса като едно откровение на истинския Божий характер. Бог предава Себе Си на нас и за нас. И така хлябът и виното, които ние споделяме тази вечер ни приканват да си спомним – и да предадем себе си.   Правейки това, ние вярно прогласяваме смъртта на Господа, докато дойде Той.   Превод: Радостин Марчев