Маршът на буквите

Утре ще излезем по улиците с най-свидното си - децата. Заради най-свидното в народа ни - вярата, свободата и езика, който ни се даде от Господ, за да го дадем  и на другите. Ще облечем най-новите дрехи и ще се излеем в шествие. Ще манифистираме буквите славянски. Ще почетем с музика и цветя делото на братята. Ще се зарадваме, че някога сме били избрани  като народ да понесем факела на просветата сред езичниците. Бог така мощно е проговорил в сърцата на людете Си! Защото преди въобще да се утвърдим като народ и държава, в битките пред шествието са горели буквите. Неговите букви, за да се отключи Неговото слово към нас. И да се влее в живота ни на племе и да го трансформира. За да свети в тъмните векове и да ни бъде пътека! За да ни пази това слово в Христовата  вяра и да помъдрява.За да я има хилядолетна България!   Ще манифистирам най-великата книга - Библията, заради която Солунските братя сътвориха буквите, на които сега пиша и говоря  Неговите слова! На този празник винаги си спомням за божурите от моето детство. Кърваво червени, кадифено копринени и нежни като кожата на бебе.С уханието на чиста гора и вода, далеч от мръсното на цивилизацията ни. Дивите божури от детството ми! Винаги на празника на светлината - 24 май!   Беряхме ги предния ден. Цялото училище в гората след последния завой на селото и гробищата.Там започваше зеленото царство на детството ми. Налазвахме като скакалци всред дървета и храсти. Утре ще е празникът на двамата братя. Селското ни школо очакваше да го окичим с венци от божур. И всички портрети  на  достойните българи по стените на стаите и коридорите. Най-пищния венец ще  носим на ръце след знамето и пред духовата музика! Бях там с ръкавелите на знаменоска и лентата на отличник. Марширувах горда, пременена и вдъхнала опияняващия аромат на божура и градинските рози. Селото избухваше в парада на детската радост и красота. Музика и ухание в крачките ми след портретите на Кирил и Методий. Не разбирах  тръпките на вълнение. Само очаквах като чудо 24 май.   Нещо много дълбоко и силно се надига и днес в мен на този ден. Сълзите пълнят кладенчета в уморените ми очи. Сега вече знам защо. Светлината озари Истината и откри знанието за славата ѝ. Делото на двамата солунски братя, положили живота си донесе това знание до хората, наричани езичници. За да подарят ключа за познанието на Господа  на цялото славянско човечество. Защото милостта Му винаги ще намери предан слуга да се протегне като Него на кръста, за да даде, спаси и освети! Винаги ще намери кой да изпълни мисията.   Божурът капе от портретите. Капе като кръвта на Голготския кръст. С надежда протягам шепа да задържа падащите листчета кърваво кадифе. Те доброволно и мълчаливо пълнят шепичките ми.  Засипват щедро копринената бяла ризка и плитките, укротени с панделки. Малко дете съм. С жалост гледам отронената пъпка. Не мога да задържа червения дъжд, крача в годините си, а те падат ли, падат... Нищо не мога да задържа в този свят...Клюмналата  обрулена главица на божура ми сочи пътя. Смирено в танц политат надолу. Водопад от   божурена мекота. Стискам в шепи листчетата и се вдигам високо на стълбата на моите 58 години. Изчаквам полъха на вятъра и ги пускам над хората. Като сняг от сбъднат сън, като буквите на азбуката ни, като думите на училищните ми уроци, като нотите на марша, под който крача вече с хиляди ученици в живота си. И пея. Пея за величието на Този, Който роди в сърцето ми любовта към божурите, децата и Словото Си. Който промисли да изпрати в тъмните векове посланици като Кирил и Методий. За да виждаме. За да чуваме. За да живеем  смислен и щастлив живот. Пея на Този, Който  ми подари Себе си.   "Върви, народе възродени!"