Любов, която отказва да бъде пресметлива

През 1941 г., по време на Втората световна война, полският свещеник Максимилиан Колбе бил изпратен в концентрационен лагер. Заедно  с него в лагера имало и много евреи. Малко по малко евреите били избивани по различни начини съгласно заповедите на нацистите. На 14 август същата година пазачите строили всички затворници и избрали 10 случайни човека, които да убият. Единият от тях започнал неудържимо да плаче за своите жена и деца. Виждайки това 47-годишният Колбе, номер 16670, както бил известен в лагера, пристъпил напред и помолил войниците да заеме неговото място. Отначало те били много объркани, от искането на „тази полска свиня” (както го наричали), но в края на краищата му позволили. Той бил отведен в единична килия, където бил оставен да умира от глад. Когато след три седмици той все още бил жив, за да не си губят повече времето с него, пазачите му били смъртоносна инжекция.   Можем да наречем постъпката на Колбе по много начини. Можем да я определим като любов или саможертва, макар че саможертвата е по-тясна форма на едно по-широко понятие, което обикновено наричаме даване.   Любов и даване. Мисля си, че тези две думи са чудесно описание на Рождество Христово, което ще празнуваме само след 2 седмици. Рождество е любов, която дава.   Златният стих в Библията съдържа и двете думи: „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вече живот“.   Ние обикновено не мислим по този начин, но Йоан 3:16 е едно чудесно описание на Рождество – Бог, Който от любов към нас ни дава най-ценното, което има – Самият Себе Си. В един друг текст, написан от апостол Павел, това е изразено още по ясно:  Филипяни 2:5-8: Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.   Вижте низходящата градация, която на моменти изразява парадокси: Царят стана слуга. Бог стана човек. Човекът стана роб. И накрая безсмъртният умря. Всичко това е едно даване – даване докрай, докато не остане нищо повече, което може да бъде дадено. Павел не споменава конкретната причина за това, но Йоан вече ни е казал каква е тя: „Защото Бог толкова обикна света“.   Ние понякога имаме едно неясно разбиране, в което Бог Отец дава Христос, Който понеже трябва да Му се покори приема нещо, което не Му се иска да направи. Исус обаче казва в Йоан 10:17-18: Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам.   Защо го прави Христос? Тук Йоан подава обратно топката на Павел, който пише в Гал. 2:20: Божия Син…ме възлюби и предаде Себе Си за мене.   Третото лице от Торицата, Светият Дух, също не е изключен от тези любов и даване, понеже когато възкръсва и се възнася обратно при Бог Отец Исус дава именно Светия Дух. Любовта и подаръкът на Рождество са ни предложени от цялата Троица – макар че на нас ни е трудно да мислим с категории, които не разбираме съвсем.   Любовта и даването са две тясно свързани неща, които ние като хора трябва да научим – и то да научим по правилен начин понеже те много лесно могат да бъдат изкривени и изопачени.   Много е лесно да развием любов към лоши неща (наркотици, към самите себе си – което обикновено наричаме егоизъм – притежания, власт или пари). Или пък можем да обичаме най-много неща, които сами по себе си не са лоши, но не са най-важните и не трябва да бъдат поставяни на първо място. Когато това се случи тези иначе добри неща се превръщат в идоли и по този начин могат да станат демонични.   Има хора, които толкова се страхуват да не бъдат наранени (или наранени отново), че съвсем съзнателно отказват да обичат. Клайв Ст. Луис говори образно за човек, който решил да постави сърцето си в сандък, за да не може никой да го докосва и да му навреди. В края на краищата, казва Луис, той не го опазил, понеже скривайки го, скоро престанал да бъде истински човек.      Ние живеем в паднал и пречупен свят, в който даването и любовта често са изкривени и поразени. Затова те нараняват, но в същото време ние не можем да живеем без тях.       Рождество е любов, която дава. И като такова Рождество има послания към нас. Аз ще спомена 3 от тях, макар че със сигурност могат да се кажат и още неща.  Първото и най-очевидно послание на Рождество е: Ти си обичан. Винаги, безкрайно и от цялата вечност. Тази обич не се определя от външния ти вид, от успехите ти, от това колко пари получаваш.   Бог те обикна толкова, че даде Себе Си за теб. Това ни казва Рождество. Учените говорят за това колко тежки са последствията за децата, ако не са обичани и не им е показвана обич. Често такива деца не могат да израснат като пълноценни личности. Но Бог е съвършеният Баща – бащата, спрямо Който се съизмерват всички останали бащи. И Той знае как да обича. Неговата любов не е безотговорна и разточителна, както на някои родители, които позволяват всичко на децата си и никога не могат да им кажат „Не”. Божията любов търси най-доброто за детето дори когато тръгва срещу неговите прищявки и неправилни желания. Но тя е голяма любов – любов, която е готова да даде живота си за него и която никога няма да го отхвърли, ако то се обърне към нея.   Ако все още се чудите какъв баща е Бог прочетете притчата за Блудния син в Лука 15 глава. Донякъде това е едно от най-трудните за вярване неща в християнството. Освен всичко останало то не се поддава на рационално обяснение, понеже реално няма причина, поради която Бог да ни обича толкова. Единственото, което можем да кажем, е, че Бог ни обича не заради нас, а заради Себе Си – понеже е в Неговата природа да обича и Той не може и няма да тръгне срещу Себе Си.   Една християнска песен, която беше популярна преди няколко години, представя тази идея като се опитва да отговори на въпроса Кой съм аз? В груб превод на български тя кава следното: Кой съм аз, че Господарят на цялата земя Го е грижа да знае името ми и да разбере моята болка. Кой съм аз, че ярката утринна звезда е избрала да осветява пътя на вечно блуждаещото ми сърце? Кой съм аз, че очите, видели моя грях, Ме поглеждат с любов и гледат как отново ставам. Кой съм аз, че гласът, укротил морето сега укротява бурята вътре в мен? И тогава припевът казва: Не заради това кой съм аз или заради това, което съм направил, а заради това, което Ти си направил. Аз съм цвете, което бързо вехне днес съм тук и утре ме няма. Вълна тласкана в морето, пара на вятъра, но въпреки това Ти чуваш, когато викам виждаш ме, когато падам. и ми казваш кой съм аз. Аз съм Твой…  Това е Рождество.   Второто послание, което Рождество ни носи е, че тази любов трябва да се приеме – или отхвърли. Можем да изберем и второто, да я отхвърлим и да не я приемем. Можем да стоим далеч от нея. Бог винаги ще ни вика и кани при себе Си, но никога няма да ни довлече насила. В този смисъл Рождество е покана, но много особена покана. Бог не просто ни вика отдалеч – Той става един от нас, отива в далечна страна, отказва се от всичко, за да достигне до нас и да може да ни повика. „Словото стана плът и живя между нас…и на тези, които го приеха даде правото да станат Божии деца”.    Но Рождество носи и още едно послание: Ние сме натоварени със задачата да занесем Благата вест за тази любов и този подарък на другите хора. Това също е част от Рождество. Ние сме свикнали да свързваме споделянето на Благата вест най-вече с говорене. И, разбира се, ние не трябва да се притесняваме да говорим за нея. Но Рождество ни сочи „един по-превъзходен път“. Бог не просто се обръща към нас с думи – Той идва при нас и ни показва Кой е Той с примера и в лицето на Исус – Богът, станал човек. Може би ние също трябва да направим нещо подобно – не само да говорим за Бога, а да покажем на практика Кой и какъв е Бог. Но как може да стане това? Може, ако самите ние заприличаме на Него – ако започнем да живеем на практика този „Божий образ и подобие,“ по които сме били първоначално направени, но които грехът до голяма степен е изопачил и пречупил в нас.   Различни християнски традиции наричат това с различни имена, Някои говорят за освещение, втори за христоподобие,  а трети използват думата обожение. На мен най-много ми допада една метафора, която апостол Павел употребява на няколко места в своите послания – да се облечем с Христос. "Съблечете, казва той в Ефесяни 4,… стария човек, който тлее по измамливите страсти, обновите се в духа на своя ум, и се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и светост на истината."   Или ако искате можем да се върнем на текста от Филипяни 2: "Христос Исус, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст." Но вижте как започва пасажът: "Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христос Исус."   Това не е просто описание какво е направил Христос – това е призив и ние да се учим да правим същото. Всеки, който се е опитвал знае, че това никак не е лесно. Много често ние откриваме в себе си не духът на Христос, а друг дух – дух на егоизъм и алчност, на себичност и пресметливост или  просто на умора, апатия, нежелание да развалим собствения си комфорт и безразличие към другите. Трудно е да се справим с тези неща и точно затова ние се нуждаем от другия Божий подарък – Светия Дух, за Когото говорихме. Но това е нещо, което може да бъде научено – стига да сме готови да Му позволим да действа в нас и да имаме желание да съработим с Него.   Има и още една причина това да ни се отдава толкова трудно. По своето естество Божията любов изглежда екстравагантна или прекомерна. В нея няма пресметливост дали човекът, към когото е отправена, я заслужава и колко точно да даде, за да остане достатъчно за него.   Всяка любов, която избираме да дадем, ни прави уязвими – но тази е два пъти повече. Винаги ще има хора, които да злоупотребят с нея.  Но точно това прави Бог – Той обича, макар не просто да предполага, а да знае в Своето всезнание, че някои ще злоупотребят с любовта и дара Му. Рождественият подарък – Човекът Исус – отива на кръста. Това е цената, която Бог плаща за Своята любов. И Той я плаща, без да се поколебае.   Ако искаме да отговорим на призива на Рождество и да бъдем образ и подобие на Бога ние трябва да се учим да обичаме по начина, по който обича Бог и да поемем този риск. Но това е  единственият начин ние да бъдем отново научени да бъдем истински хора и да бъдем излекувани от нашия егоизъм и дребнава пресметливост, които няма да имат място в Божието царство, което Рождество носи.   Ако трябва да говорим по-конкретно, Рождество е една покана, дори предизвикателство, да престанем да мислим само за себе си и да отворим по-широко очите си за нуждите около нас. Точно сега света около нас се нуждае от хора, които мислят и живеят по този начин – с всички болни и починали, със здравна система, която се срива и с хора заключени по домовете, които се страхуват еднакво и от вируса и от ваксината за него.   Можем ли да бъдем хора, които носят Благата вест на Рождество не само с думите си, а я показват и с живота си?   Много е трудно да се говори за Божията любов, понеже това е тема, по която е казвано толкова много, че не е лесно да се добави нещо ново. Но в същото време това е и тема, за която християните не трябва никога да престават да говорят, понеже тя се намира в центъра на тяхната вяра.   Нека да използваме тези странни седмици на очакване, за да мислим за Божията любов и за Божия подарък, да преминем отвъд обичайните клишета и да схванем по-добре какво ни е дадено. Помнете, че вие сте обичани. Посрещнете Рождество с тази мисъл и нека по този начин празникът ви да бъде истински. И след това, дори да ви е трудно, раздавайте тази любов на хората около вас и ги доведете до Христос – най-големия подарък, Който Бог ни дава.