Най-опасното бебе

Евангелското послание за бебето в ясла стои срещу дори най-добрите езически империи, приканвайки ни да размишляваме върху радикалното и пълно предефиниране на истината, мира, силата и славата.   По времето, когато Исус се родил, Август вече управлявал в продължение на четвърт век. Велик император, той царувал от Гибралтар до Ерусалим и от Британия до Черно море и успял да направил това, което никой не бил правил в продължение на 200 години: донесъл мир на огромната Римска империя. Но това бил мир, който имал цена  – цена, която трябвало да се плаща в брой от поданиците на тази империя.   Август  „носел мир дотогава, докато това съвпадало с интересите на империята и с мита за личната му слава,” пише Арналдо Момиглиано. Накратко: цялата амбициозна структура на човешката империя била едно царство на абсолютна власт, носещо слава на човека на върха и мир на онези, върху които почивало неговото благоволение.   Припомнете си евангелието на Лука 2:1 и гледайте какво се случва сега. Този човек, този цар, този абсолютен монарх, вдига малкия си пръст в Рим и на 1500 мили разстояние, в една неизвестна провинция, млада двойка предприема опасно пътуване, в резултат на което се ражда едно дете в един малък град и това се оказва споменато в едно древно еврейско пророчество за идването на Месията. И при това раждане ангелите пеят за слава и мир.   Кое е реалността и кое е пародията? Тук ние трябва да направим пауза, понеже пасажът от Михей 5, който Лука цели да ни напомни, е толкова добре познат и толкова малко споменаван: “Но ти Витлеем Ефратов, макар да си малък сред юдовите началства – от теб ще произлезе Един, Който ще управлява Израел” (Михей 5:2).   Този пасаж е прекъсван 1 или 2 стиха по-рано, когато се чете публично. Ст. 4 представя един проект, който би трябвало да смути Август: “И той (идващият цар) ще стои и ще пасе стадото си чрез силата Господна (на Яхве), чрез великото име на Господа (Яхве) своя Бог; И те ще се настанят; Защото сега той ще бъде велик до краищата на земята.” Но следващият стих продължава: “И той ще бъде човек на мир.”   Как ще бъде установен този мир? Идващият цар, роден във Витлеем Юдейски, ще освободи своите люде от ръката на чуждите императори. В дните на Михей това била Асирия; но читателите на  Лука биха прехвърлили значението върху Рим и Лука се надява следващите поколения да бъдат също толкова способни да адаптират това за собствените си обстоятелства.   Ирод бил обезпокоен от това, което му казали мъдреците. Ако някой беше казал на Август какво ангелите са казали на овчарите той също би се обезпокоил. Изведнъж сцената на Лука престава да бъде романтична пасторална идилия със селски овчари отдаващи почит на невръстния цар. Тя става едно ясно твърдение за две царства определени да се сблъскат, царства, които предлагат радикално различни дефиниции на това какво представляват мира и силата и славата.   Ето го старият цар на Рим, който навършва 60 в годината, в която Исус се ражда: вероятно той представлява най-доброто, което езическите империи могат да предложат. Най-малкото той знаел, че мирът и стабилността са нещо добро; за съжаление той трябвало да убие много хора, за да ги донесе и да убие още много, за да ги запази. За съжаление също неговият истински интерес целял собствената му слава. Още преди смъртта му мнозина от поданиците му започнали да го смятат за бог.   Тук за разлика от него е малкият Цар във Витлеем, роден с цена, определена за главата си. Той представлява опасната алтернатива, възможността за една различна империя, една различна сила, различна слава, различен мир. Двамата стоят един срещу друг.   Империята на Август прилича на добре затворена стая през нощта: лампите са подредени красиво, те осветяват хубави тапети, но те не могат да победят светлината навън. Царството на Исус е подобно на утринната звезда, показваща, че е време да загасим лампите, да дръпнем завесите и да приветстваме новият ден, който настъпва. Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение!   Вие виждате двете империи, застанали една срещу друга в края на евангелието на Йоан, когато Пилат задава на Исус два въпроса: „Не знаеш ли, че аз имам силата да те убия?“ и „Какво е истина?“ Това е езикът на царството, на силата и славата, които светът познава.   Забележете, че двата въпроса се допълват един друг. За да може да каже: Подкрепи царството ми или ще те убия, езическата империя има нужда да каже, че няма такова нещо като истина. И ако някой не само казва, но и живее истината езическата империя няма друга алтернатива освен да го убие. Исус отговаря като тихо припомня на Пилат, че цялата сила идва отгоре и като приема задачата да бъде истината – да живее наистина Божията любов за спасението на света.   Посланието на Лука за бебето в яслата застава срещу дори най-добрата езическа империя, приканвайки ни да мислим за радикалното и пълно предефиниране на истината, мира и преди всичко на царството, силата и славата. Исус е дошъл като Исус от Витлеем, царят на мира; и Ерусалим отказва Неговия път на мира, избирайки вместо това пътя на меча, който, както Исус казва на Петър, може да има само един резултат. Исус като възрастен живее посланието, което ангелите са пели при раждането Му; но, когато идва при своите, своите Му не Го приемат.   Отново, излиза заповед от цезаря, която има забележителен ефект на 1500 мили разстояние; царят бунтовник да бъде разпънат. Ако пуснеш този човек, казват първосвещениците на Пилат, не си приятел на цезаря.   Това тогава е начинът, по който се сбъдва древното пророчество, когато славата на Господа ще се открие и всяка плът ще я види: един млад евреин, яздещ към планината на маслините в сълзи, изгонващ търговците от храма и умиращ по заповед на царството на цезаря.   И още веднъж Лука иска ние да разберем, ангелите пеят, че Бог е прославен и че мирът все пак е бил постигнат. Това е крайното предефинирaне на  царството, силата и славата. Планът на цезаря за собствената му слава е преобърнат от Бога в установяване на истинското царство.   Ако Исус е истинският цар на целия свят, чието царство предефинира силата и славата, така че сега те могат да бъдат видени в една ясла, на кръста и  в градината, тогава да се молим: “Да дойде Твоето царство” от Господната молитва означава да искаме това царство, тази сила и тази слава да бъдат видени от целия свят.   Не е достатъчно – макар че това е ключово за начало – да преклоним собствения си живот на Божието алтернативно видение за царството; ние трябва да се молим и да работим това видение да стане реалност, като конфронтираме владетелите на този свят с твърденията на техния законен Цар.   Ние не можем да се молим с Господната молитва и да се съгласяваме със силата и славата на царството на цезаря. Ако църквата не е готова да замени царствата на света с Божието царство, единственото честно нещо би било тя да се откаже да се моли с Господната молитва.   Превод: Радостин Марчев