Малко в многото

Колко малко е нужно, за да събориш някого и колко много е необходимо, за да го вдигнеш! Защото е достатъчно само леко подбутване и  стоящият ще загуби равновесието на тялото си. Гравитацията и обидата ще довършат падането. Но колко по-трудно е да го изправяш в посока, обратна на земното претегляне, за да заплува против течението на реката. И не за физическото падане говоря, а за душата и духа.   Колко по-тежко и трудно ще е вдигането на такъв човек, ако въобще пожелае да стане и се изправи. А понякога не иска и да се привдигне. И ще лежи в ямата толкова дълго, че дори ще му стане добре и изгодно да живее с титлата "жертва". Но ако пожелае да се изправи, сила голяма ще е нужна, за да се издърпа. Господ пак хора ще включи в милостта Си към него.   А можеше и да не падне... Блъскането и бутането в живота ни е обичайно явление. Не че и преди не е било, но мащабът  днес е плашещ. В по-стари времена честта и достойнството са имали силата на лостове, които да  удържат човешката  склонност към бодене и мачкане. Страхът от Бога е отглеждал в здраве и морал цели народи и общества.Четох в Библията, че "Господ ще съди между угоена и мършава  овца" и че "Той ще потърси изгубената, ще превърже ранената и ще подкрепя немощната". Защото се блъскаме, бодем и изпотъпкваме пасбището Му.   Колко малко е нужно понякога, за да окрилиш човека и му подариш вниманието си и вярата в него! Имаш я на разположение обратната сила: да привдигаш, помагаш, насърчаваш към развитие и смисъл.   В деня си видях в действие и двата  модела на човешко отношение. И вкусът в устата ми е неопределен и неясен. Не заради горчилката от бутането и събарянето. И дори не заради сладостта на  любовта, състраданието  и привдигането. А заради различния прочит на едно и също слово, което ни увещава да сме добри и съграждащи, и "като мислим, че стоим, да внимаваме  да не паднем". Апостол Павел умоляваше  Коринтската църква да няма разделения, да няма разпра и завист, да бъдат настойници на Божиите тайни. Към себе  си прилагаше Христовите слова и назидаваше както родител чадата си. "За да се научите чрез нас да не мъдрувате повече от писаното  и така никой от вас да не се гордее с някого пред друг".   Когато чуваме камбаната, как говори тя в нас? Като за умряло или като за празник?Разпознаваме ли езика ѝ?   Когато тръби тръбата в лагера как ни сигнализира тя? Като за ставане или като за вечерна проверка?Четем ли ѝ тоновете?    Когато  сирената завие, какво оттеква в нас- линейка, пожар, нападение, страх, паника или молитва?Трепти ли в нас зова ѝ?   Когато музиката тупти на площада,  как заиграва в нас? Като възможност да изригнем в радост и наслада  или да се натворят куп боклуци и изстъпления на подпийнали хора.   Когато Словото се лее от амвона внимаваме ли за собственото си стоене в него? Виждаме ли  в огледалото постъпките си? Не, не думите си, а делата си? А понякога дори и думите си претегляме ли ги обърнати към нас си?   Когато гледаме човека, виждаме ли го с болката и грижата му, както Бог го вижда? И какво отсъждаме  в сърцето си, защото от там идва всеки избор? Когато, когато, когато...   Май продължаваме да строим Вавилонската кула. Езиците ни са разбъркани. Не си разбираме думите, не си чувстваме постъпките понякога, отказваме да чуем чуждия прочит, ако не ни харесва. И защото знаем и предусещаме, че ще бъдем пръснати по света, отказваме да заговорим общия си език, ако и да го четем заедно. Милостта остава  нечута...   Всеки избор е последван от действие и последствие - така сме устроени като същества духовни и триединни. И си мисля, че най-напред бъркаме в избора.Изборът да бъдем добри, даващи и прощаващи с Бога или угнетени, вечно търсещи "дължимото "от другите и държащи обидата като щит срещу другите - когато сме без Бога.   И после бъркаме в делата. Когато ги вършим сами, без Бога. Изборът да сме смирени на дело, скромни в самопреценката си  и щедри в почит и грижа към другите. Или духовно "извисени" и гръмки на думи, но груби и нечувствителни в общуването си.    И слава на Бога, че не ни е оставил на себе си! Христос погълна в любовта Си неправилните ни избори и действия. И прати на земята Утешителя на всяка душа. Когато чуем съвестта да ни пали и изгаря със собствените ни грешки, можем да отидем при Него. Да поискаме прошка и извървим обратния път.Ще ни струва нещо, но това ще е ползата от Неговото залепяне на счупените ни късове. И ще имаме благодатта Му да се научим да привдигаме, вместо да събаряме. Защото вече ще сме цялостни, простени, обновени, силни пръстени съдове, пълни с любов към себеподобните си и с благодарност към Него.