ЕКЛИСИАСТ, глава 8

НАГОРЕ ПО СТЪЛБАТА, КОЯТО ВОДИ НАДОЛУ

„Няма човек, който да има власт над духа, та да го задържи,
нито да има власт над деня на своята смърт;
и в тази война няма уволнение,
нито ще избави нечестието онези, които са се предали на него.“ Екл. 8:8

Тази  война на живот и смърт е между Животът и Смъртта!
Започнала е от първия момент на зачеването ни и има предизвестен край.
В нея няма примирие, няма уволнение и от нея няма бягство!
Всяка друга война може да утихне, но тази не!
Живоът воюва за да оцелее и всеки ден може да му бъде последен…

В началото е силен, жизнен и толкова красив, но и толкова нежен и крехък.
Един студен полъх, микроб или лош случай, може да Го прекъсне. Първите думи, с първите пакости и първите лъжи Го правят вълнуващ, но често и болезнен. После юношеството навлиза с шум, объркан пубертет и Животът става непокорен, необуздан, безразсъден и пълен с непредвидими опасности. Младостта изважда картите си с допълнителни рискове, опасни връзки и болезнени емоционални преживявания, които дълбаят завинаги белези – всеки знае това, но нехае!
Иначе казано, това е времето в което се трупа знание, дипломи, позиции, коли, къщи и семейство, но рискът го дебне на всяка крачка. Животът бърза да се наживее осигурен с ваксини, здравни застраховки, джипита и медицински специалисти. Има вълнения по създаване на семейство, градене на дом, отглеждане на деца, сложни семейни отношения и грижа за следващото поколение. Жените рискуват с раждане, мъжете с бабаитлък и глупост.

За подкрепа в годините се търсят фитнес треньори и диетолози, спа експерти и специалисти по дълголетие, методи за забавяне на стареенето и оздравителни процедури…
Но, няма умора, няма почивка, няма примирие!
Битка след битка, цели след цели и ежедневни усилия за привличане поддръжници и за създаване на врагове. Животът тече като стремителен поток. Врязва дълбоки бръчки в лицето и подхваща хронични болки в ставите, стомаха и бъбреците, на които в началото казваме по едно „ще мине“, докато не стане нетърпимо и потърсим „доктора“. Намесват се проблемите с „кръвното“, със „захарта“ и с „холестерола“. Започва редовно взимане на хапчета сутрин и вечер, и безсънни нощи, и терзания, и сърдечните пристъпи с тежки изпотявания с кризи на „средната“ и след средната възраст. Тревоги по децата, по кариерата и по развалените взаимоотношения. Нарастват болките в стомаха, ставите и неприятностите в службата.
След това идват грижите по внуците, взимането на пенсията и на самотни дни.
Войната върви към своя край.
Съпротивата става вяла, битките безнадеждни, а оцелелите приятели малко.
Животът вече е като замъждял светилник, на който маслото е привършило и леко-полеко, гасне, дими и тлее до като се обгърне в тъмнина.

Но!
Има едно велико…

Но!

„Ако само в този живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-окаяните…

Но Христос наистина е бил възкресен, първият плод на починалите. Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде и възкресението на мъртвите. Защото, както в Адам всички умират, така и в Христа всички ще оживеят. Но всеки на свой ред: Христос – първият плод, после, при пришествието на Христа, тези, които са Негови. Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под нозете Си. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена, защото Бог „е покорил всичко под нозете Му“. А когато се казва, че всичко Му е вече покорено, явно се изключва Този, Който Му е покорил всичко. 1 Кор.15:19-27