Отвъд границата на отчаянието

Мисля, че след тези избори е премината една граница на отчаяние, при която повечето българи са потресени от сънародниците си, с които съставляват една нация. И наистина:   Негласувалите за ГЕРБ считат гласуващите за ГЕРБ за клиентелисти и възхищаващи се на Бай Ганьо.    Негласувалите за ПП/ДБ считат гласуващите за тях за брюкселски комсомолци и „джендъри“.    Негласувалите за ДПС считат гласуващите за тях за роби без достойнство и чест.    Негласувалите за „Възраждане“ считат гласувалите за тях за русопоклонници и любители на авторитаризма и така докъдето можем да изброим партиите.    Всички електорални общности презират дълбоко останалите и са ужасени, че им се налага да имат нещо общо с групи с такива възгледи. И всички заедно са ужасени от негласуващите, от онези, които отказват да поемат отговорност, да имат позиция, да покажат отношение. Които пък негласуващи на свой ред презират дълбоко гласуващите и тяхната наивна вяра, че изборите решават нещо.   И докато наблюдавам и участвам на свой ред в това си мисля как ли се е чувствал Божият Син, когато е живял сред нас? Е, да речем сред хора, които може би са му малко по-близки от горе описаните, но едва ли.   Римляните, с тяхното самомнение и самовъзхита.  Религиозните чистофайници сред юдеите с техния повърхностен критерий за святост и претенциозна праведност.  Есеите и другите аскетични секти с неадекватното си отношение към живота.  Масата юдеи, които са готови да последват всеки нов герой и манипулатор, представящ се за месия. Всевъзможните чужденци, които са в Светите земи по свой бизнес, авантюризъм, напълно чужди на историята, а и призива на тези места.   Добре, но Той не просто е търпял това, както ние сме принудени да се търпим, но е и дал живота си за тези хора. Дори и да сме привърженици на ограниченото изкупление, така или иначе хората, за които е дал живота Си, се вписват в представителите на всяка от описаните групи.   Истината е, че това сме ние. Така както ни изглеждат другите електорални групи - отблъскващи, ограничени, нагли, вредни.... такива сме ние в Неговите очи. И очевидно, докато дава живота Си, за да не погине никой, който вярва в Него (Йоан 3:16), Господ Исус Христос е гледал, не втренчен в това, което гледаме ние, а нещо отвъд, в бъдещето, нататък, когато сърцата откликнат, когато промяната започне, когато сълзите потекат, а новото сърце и новата съвест започнат да нарастват и узряват.   И си мисля, че това е единствената идентичност, която си струва човек да има. Искам да съм онзи, когото Той е обикнал, докато е чужд и враждебен. Искам да съм човекът, чиято неадекватност, слабост и противност Той е понесъл на кръста. Искам да съм човекът, който все повече разбира, притихва, променя се.   И това мисля е и смисълът да останем тук, да останем едни с други, да се родим и да живеем по това време на това място. Да срещнем Него, да познаем Него, да последваме Него. Апостол Павел казва на атиняните, че Бог е дал на всеки народ предели и времена, та дано да Го „усетим и намерим“ (Деяния 17:27). И това е най-ценното, което бихме могли да преживеем, и това е най-ценното наследство, което бихме оставили с живота си.   Затова сме тук, затова и когато е така неприятно, потискащо и безперспективно, всъщност има смисъл и истинският смисъл е съвсем близо.