Силата на християнския характер

Четвъртък, 15 януари 2009 г., беше още един обикновен ден в Ню Йорк. Или поне така изглеждаше. Но вечерта хората заговориха за чудо.   Може би са били прави. Но пълното обяснение е, ако не друго, още по-интересно и вълнуващо. То е точно това, от което се нуждаем, когато започваме нашето изследване на развитието на характера като цяло и на християнския характер в частност.   Полет 1549, редовен полет на US Airways от летище „Ла Гуардия“, излита в 15:26 ч. местно време за Шарлот, Северна Каролина. Капитанът Чесли Съленбъргър III, известен като „Съли“, извършва всички обичайни проверки. Всичко в Airbus A320 е наред. Добре, докато две минути след излитането самолетът не попада в ято канадски гъски. Една гъска в реактивен двигател би било сериозен проблем, но ятото е катастрофално. (Летищата прилагат всякакви трикове, за да предотвратят събирането на птици по трасето на полетите, но то все пак понякога се случва.) Почти едновременно и двата двигателя са сериозно повредени и изгубват мощност. В този момент самолетът се движи на север над Бронкс, една от най-гъсто населените части на града.   Капитан Съленбъргър и неговият втори пилот трябва да вземат няколко важни решения, ако искат да спасят живота на хората не само на борда, но и на земята. В далечината виждат едно или две малки местни летища, но бързо осъзнават, че не могат да бъдат сигурни, че ще успеят да стигнат толкова далеч. Ако се опитат да го направят, може да се разбият по пътя в някоя застроена зона. По същия начин вариантът да приземят самолета на магистралата „Ню Джърси Търнпайк“, оживен главен път, водещ към и от града, би създал огромни проблеми и опасности за самолета и неговите пътници, да не говорим за автомобилите и техните шофьори по пътя. Остава една възможност: река Хъдсън. Трудно е да се кацне аварийно на вода: една малка грешка – да речем, да потопиш носа или някое от крилата в реката – и самолетът ще се преобърне като гимнастик, преди да се разпадне и да потъне.   В рамките на две-три минути, които са имали преди кацането, Съленбъргър и неговият втори пилот е трябвало да направят следните жизненоважни неща (заедно с много други задачи, които ние, аматьорите, не бихме могли да разберем). Те трябвало да изключат двигателите. Трябвало да зададат правилната скорост, за да може самолетът да се плъзга възможно най-дълго без захранване. (За щастие Съленбъргър е и инструктор по планеризъм.) Трябвало да свалят носа на самолета, за да поддържат скоростта. Трябвало да изключат автопилота и да преодолеят системата за управление на полета. Трябвало да активират системата „ditch“, която уплътнява вентилационните отвори и клапани, за да направят самолета възможно най-непромокаем, след като попадне във водата. Най-важното от всичко е, че трябвало да напрaвят бърз ляв завой, така че самолетът да се спусне на юг и да се движи по течението на реката. И понеже вече са изключили двигателите, трябвало да направят това, използвайки единствено системите, захранвани от батерии, и аварийния генератор. След това трябвало да изправят самолета от наклона на резкия ляв завой, така че при кацането да бъде напълно равен от страна до страна. Накрая трябвало да вдигнат отново носа, но не прекалено нагоре, и да кацнат направо и равномерно на водата.   И те го направили! Всички се измъкнали благополучно, а самият капитан Съленбъргър минал няколко пъти по пътеката, за да провери дали всички са вън, преди сам да излезе. След като се озовал в спасителния сал заедно с другите пътници, той направил още нещо: свалил ризата си в мразовития януарски следобед и я дал на един пътник, който треперел от студ.   Историята вече е разказвана и преразказвана и ще остане в паметта не само на всички участници, но и на всеки жител на Ню Йорк и на много други места. Малко повече от седем години и четири месеца след ужасните разрушения от 11 септември 2001 г. Ню Йорк имал история за самолет, на която да се радва.   Както вече казах, много хора определиха драматичните събития като „чудо“. От една страна, не бих искал да поставям това под съмнение. Но наистина завладяващото в цялата история е начинът, по който тя ефектно илюстрира една жизненоважна истина – истина, която мнозина днес или са забравили, или никога не са знаели.   Можете да я наречете силата на правилните навици. Може да се каже, че е резултат от дългогодишно обучение и опит. Можете да я наречете „характер“.   Древните писатели са имали дума за това: „добродетел“.   В този смисъл добродетелта не е просто друг начин да се каже „доброта“. Понякога съдържанието на думата е било омаловажавано по този начин (може би защото инстинктивно искаме да избегнем предизвикателството ѝ), но това не е стриктното ѝ значение. В този строг смисъл добродетелта е това, което се случва, когато някой е направил хиляди малки избори, изискващи усилия и концентрация, за да постигне нещо, което е добро и правилно, но което не му „идва естествено“ – и тогава, на хиляда и първия път, когато това наистина е важно, той открива, че прави това, което се изисква, „автоматично“, както понякога се изразяваме. В този хиляда и първи случай наистина изглежда така, сякаш нещата „просто се случват“, но ако размислим разбираме, че това не става толкова лесно. Ако вие или аз управлявахме „Еърбъс А320“ онзи следобед и бяхме направили това, което „идва естествено“, или ако бяхме позволили на нещата просто „да се случат“, вероятно щяхме да се разбием в Бронкс. (Извинявам се на всички истински пилоти, които четат това: надявам се, че щяхте да направите това, което направи капитан Съленбъргър). Както показва този пример, добродетелта е това, което се случва, когато мъдрият и смел избор се е превърнал във „втора природа“. Не „първа природа“, сякаш те се случват „естествено“. По-скоро това е някакво второ ниво на „естественост“. Подобно на придобит вкус, такива избори и действия, които в началото са били практикувани трудно, в крайна сметка са станали, да, „втора природа“.   Разбира се, Съленбъргър не се е родил със способност да управлява самолет, камо ли със специфичните умения, които демонстрира през тези жизненоважни три минути. Нито едно от тях и със сигурност нито една от проявените от него смелост, сдържаност, хладнокръвна преценка и загриженост за другите не е част от качествата, които ние, хората, притежаваме от раждането си. Трябва да работите, за да овладеете такъв набор от умения, като се движите постоянно към тази цел. Трябва да искате да правите всичко това, да изберете да го научите, да се упражнявате да го правите. Отново и отново. И тогава, понякога, когато моментът настъпи, това се случва „автоматично“, както се е случило при Съленбъргър. Уменията и способностите са били в него, от първото до последното.   Което е напълно приемливо. Другите варианти едва ли заслужават внимание. Да предположим, че като начинаещи пилоти те просто са „правили това, което е било естествено“? Или че са разполагали с книга с подробни инструкции за справяне с извънредни ситуации, в която да потърсят съответните страници и да се опитат да спазят написаното в нея? Докато ги разберат самолетът щеше да се разбие. Не: необходим е бил характер, формиран от специфичните силни страни, т.е. „добродетели“, които се изразяват в това да знаеш как точно да управляваш самолет, както и от по-общите добродетели – смелост, сдържаност, хладнокръвна преценка и решителност да постъпваш правилно за другите.   Тези четири силни страни на характера – смелост, сдържаност, хладнокръвна преценка и решителност да постъпваш правилно за другите – всъщност са точно четирите качества, които най-великият древен философ, писал по тези въпроси, е определил като ключ към истинското човешко съществуване.    Превод: Радостин Марчев