Има ли смисъл от богословие?

В съвременния свят на богословието често се гледа като на вид квалификация, която трябва да придобие човек, който е решил да се занимава „професионално” с християнство. Съзнателно използвам толкова груб израз, понеже доста често нагласата – дори в църквата – е точно такава, богословието е необходимо или на пастирите, или на преподавателите по богословие, които ги обучават. Следователно богословието представлява набор от знания (и в по-малка степен умения), които дават определена квалификация. Това е напълно разбираема нагласа за нашия съвременен свят на специализация и отделяне на академията от църквата. И в същото време е напълно погрешен, съпоставен с християнското виждане за богословието.    Християнското разбиране за богословие, разбира се, включва придобиване на когнитивна информация или знания. Има истини за Бога, които трябва да се разберат и осмислят с ума. Въпреки това усвояването на истината, и особено на християнската истина, която е свързана с изучаването на богословие, по никакъв начин не може да се ограничи дотук. Тя включва два други допълнителни елемента, които ако бъдат прескочени, напълно обезсмислят цялата идея за богословие.    Първият от тези допълнителни елементи е практиката. Човекът, който изучава богословие, трябва да практикува това, което изучава. В противен случай той може да бъде наречен с ред други имена, но не и християнски богослов – независимо от неговото образование, работа или научни квалификации. Притчата на Исус за къщите, построени на пясък и на твърда основа, се отнасят с пълна сила и за богословите, и те са блажени не когато знаят християнските истини, а когато ги изпълняват (Йоан 13:17).     Казано с други думи, според християнските разбирания, истината, която остава на едно чисто когнитивно ниво, отделена от практиката, която изисква, губи своята „истинност” и полезност. И обратно, приложена на практика християнската истина носи огромна полза.    Псалм 19:7-11 чудесно обобщава тази идея: Законът Господен е съвършен, възвръща душата; Изявлението Господно е вярно, дава мъдрост на простия; Повеленията Господни са прави, веселят сърцето; Заповедта Господна е светла, просвещава очите; Страхът от Господа е чист, пребъдва до века; Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи. Желателни са повече от злато, повече от изобилие чисто злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита. Слугата Ти още се и предупреждава чрез тях; В опазването им има голяма награда.   Забележете резултата от това „практическо” разбиране на богословието – то „възвръща душата”, „дава мъдрост”, „просвещава очите”, „весели сърцето”, дава „голяма награда”. Това е нещо много по-различно от чисто академично зубрене и теоретични занимания.    Същия наблег откриваме и в Новия завет. Вероятно най-известният стих, свързан с боговдъхновеността на Библията, е 2 Тимотей 3:16-17:   Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело.    Неговата цел, обаче, не е да ни даде теоретични знания по богословие, а да подготви четящите да вършат добри дела – т.е. да практикуват това, което научават.    По този начин християнската богословска истина може да бъде истина единствено ако е приложена на практика.    Вторият специфичен елемент на богословието е още по-интересен. Християнската богословска истина в крайна сметка е личност, с която човек трябва да влезе в лични взаимоотношения. Тази идея отново има корени още в Стария завет. Един от най-ясните примери за това е персонифицирането на мъдростта в книгата Притчи 8. Но цялостният смисъл става ясен в Новия завет, където Исус казва ясно, че Самият Той е „истината” (Йоан 14:6).   И съвсем не е чудно, че Притчи 8, и особено ст. 22, рутинно е бил четен като христологичен текст:   Господ ме създаде като начало на пътя Си, Като първо от древните Си дела.   Така ние достигаме до същността на богословието в неговия изконно християнски смисъл. То не може да бъде сведено до заучаване на сложни думи и отвлечени концепции, нито дори до умение да проверява коментари и речници, за да подготви добра проповед (макар че добрите проповеди никак не са за подценяване).   Истинската му цел е да научи човек на мъдрост, която се изразява в пазене на Божиите заповеди и произлиза от лични взаимоотношения с Христос. Нищо по-малко от това не може да бъде наречено истинско християнско богословие.    Един такъв богослов ще чете своята Библия по начин, много различен от академика. Но казали това трябва да добавим,че няма причина той да я изучава и с по-малка научна прецизност от него. Всъщност той би трябвало да има по-голям стимул за това от първия. И това ни връща обратно към едно изкупено и обновено когнитивно богословско познание – вече не издигнато самостоятелно като край само по себе си, а като една част от по-превъзходните взаимоотношения с Истината.   И така, кой се нуждае от такова богословие?