Достойният цар Исус в книгата Откровение

Откровение 4-5 съдържат едни от най-известните пасажи в Откровение, ако не и в цялата Библия. Сцената в тронната зала е оградена, от една страна, от преследването и постоянството на някои от седемте църкви и от компромиса и съучастието на други (Откр. 2-3), а от друга страна, от първите шест от седемте печата (Откр. 6), които драматично противопоставят истинската, окончателна реалност – поклонението пред престола на Агнето – на сегашната земна реалност.   Тронната зала е драматично описана в Откр. 4:3, където се акцентира върху великолепието в центъра на сцената – Един, Чийто външен вид може да се оприличи само на блестящи, скъпоценни камъни – яспис, рубин и изумруд, позовавайки се на богатата образност на Езек 1:26-28.   От тази фокусна точка се разгръща великолепието и величието на сцената, в която двадесет и четирима старейшини на двадесет и четири трона непрекъснато възхваляват Този, Който е на трона. За разлика от покорените царе и владетели, които е трябвало да свалят короните си и да ги положат в краката на императора, за да покажат подчинението си на бруталната власт на Римската империя, тези старейшини слагат короните си в знак на поклонение пред Този, Който е създал всичко и е достоен за всяка слава, чест и власт.   Светкавицата и гърмежите символизират Божията сила и величие и напомнят за появата Му на Синай (Изх. 19:16-19). Действително, сцената в Откр. 4 изобразява цялото творение, което прави това, за което е създадено, да се покланя на Този, Който е на престола. И все пак внимателното разглеждане на тази сцена показва, че човешките същества не присъстват в тронната зала.   Ето защо в Откровение 5 вниманието се премества върху свитъка в дясната ръка на Този, който е на трона. Йоан плаче и ридае, когато се оказва, че никой – дори императорът – не е достоен да отвори този свитък, който ще приведе в действие събитията, водщи най-накрая до осъществяване на Божия план, чиято кулминация ще бъде присъствието на изкупените пред трона. Този план, който е бил осуетен от първите хора и който не е могъл да бъде изпълнен от следващите (обикновени) човешки същества, е осъществен от съвършения човек Исус Христос.   Отново това, което Йоан чува – Лъвът от Юдовото племе (Бит. 49:1-10) – силно контрастира с онова, което вижда – закланото агне (Откр. 5:5-6).  Това е може би най-голямата критика на Римската империя – докато императорите седяли на своите престоли заради безбройните животи, които отнемали чрез военни завоевания, истинският Цар седи на истинския престол, защото е дал Собствения Си живот като откуп. Тази доброволна саможертва е в основата на Неговото достойнство. Този, Който беше презрян и отхвърлен на земята, е вечно прославян от старейшините и живите същества в небесната тронна зала. Заради този изкупителен акт химнът за възхвала на Бога Творец се променя в химн за възхвала на Бога Изкупител.   Сцената подчертава богохулните хвалебствени химни, които се пеят пред императора. Докато Римската империя се стреми да завладее съперничещи си царства и да подчини чужди народи, за да могат те да получат „благата“ на pax Romana, сцената в Откр. 5 изобразява радостно поклонение, което празнува огромното човешко многообразие (всеки род, език, племе и народ) и възстановява на изкупените тяхната истинска идентичност (царе и свещеници).   Превод: Радостин Марчев