Изстреляни думи

По-добре да замълчи човек, отколкото да извади шпагата на езика си. По-добре да абортираме зла дума, отколкото да родим омраза и болка.   Боли ме от думи, които прихваща ухото ми напоследък. Сякаш нарочно все лоши думи чувам. И не, съвсем не са адресирани към мен. Но влизат в мен. И ме нараняват така, сякаш са изстреляни към мен. Понякога е толкова силна вътрешната ми болка, че дори изтръгнатата в духа ми  въздишка не ме освобождава от тъмната им сила. Молитвата и мълчаливата ми молба не сварват да покрият отровата на изречените слова. Навсякъде ги чувам. Това втренчване  и преследване не е случайно. Този временен, надявам се, болезнен допир до обратната страна на словото, също не е безцелен.    И го чувствам  така, все едно аз съм на мястото на хората, към които са насочени тези зли думи. Това са близки и далечни, и много далечни за мен хора. Случайни хора в автобуса, работата, на улицата. Долитат до мен и ме вкарват в действието на злия си театър.    Ударът от изстреляната дума към чуждия човек рекушира в моя духовен гръб. Полепва по лицето ми оплюването на ближния. Усещам дълбоко колко зле се чувства човекът. И не само той, но и говорителят на тези зли думи. Разбирам озлобяването му. Разкрива се пред очите ми раждането на отмъщението в него. Взорът ми проследява ответната грешна гневна реакция. И лентата се завърта.   Виждам разгръщането на нова война в човешките взаимоотношения. Бием се постоянно: осъзнато и несъзнателно, дори по навик. Чувам тътена от замерващи се топове засегната гордост. Свистят думи като камшици по арените на всекидневието ни. Картечните откоси на отприщената клюка изсмукват въздуха. Думи - тънки деликатни ножове режат малкото останало достойнство. Копия, хвърлени отдалеч обиди, отцепват пропасти в сърцата ни. Леденият език на хапливото говорене ръфа прокъсалата се  нишка общуване като побеснял пес. Прецедените от стаен гняв и недоволство думи издигат айсберг в иначе близки хора. Бием се с думи !   Думи, думи, думи... Препредадени, преиначени, изопачени, надрусани с наркотика на противоборството, опиянени от чувство за "справедливост", оглозгани от завист и ревност. Думи, разделящи семейства, колективи и църкви. Думи, носещи мрака на сравнението, разделението и разрухата. Думи, сеещи пустини и пресушаващи реки човешка радост.   А словото бе дадено само на нас, хората. За да строим с него като с тухлички живота си. И живота на другите около нас. За да станем поселения - градове, в които да намираме радост и утеха. За да благодарим на Създателя им и просим един за друг от Словото още блага. За да пророкуваме живот в разцвет, любов и разбирателство.   Кога превърнахме думите в камъни, с които да се замеряме до убиване?! И колко още рани трябват, за да спрем и се осъзнаем! Защо ставаме от онези пророци за чуждия и своя живот, от които и Бог се отвърна. И за които ни предупреждава: "И тъй, от плодовете им ще ги познаете!"   Добър плод от лошо семе няма! Думата е семето в живота ни. Думата е износената в утробата на ума ни мисъл и намерение. Тя е роденото отроче, което ще извърши делата на сърцето и разума ни, докато  расте.   Каквото сме изрекли, с това сме били напълнени. И сега просто ще изчакаме осъществяването на думите...Или ще решим да се обезоръжим от зло говорене, за да спре войната.   Господ да ни помага в битката с нас самите!