Завръщат ли се църковните битки, свързани с хвалението?
Преди няколко десетилетия църквата в България преживя нещо, което можем да наречем „битка относно хвалението”. Християните спореха, често доста ожесточено, какъв вид музика и какви музикални инструменти са допустими и удачни за поклонени…
Преди няколко десетилетия църквата в България преживя нещо, което можем да наречем „битка относно хвалението”. Християните спореха, често доста ожесточено, какъв вид музика и какви музикални инструменти са допустими и удачни за поклонение на Бога. Разбира се, у нас това беше закъсняла реакция на нещо, което в повечето други западни страни се случи в средата на 60-те години. Тогава т. нар. движение "Jesus people" – които грубо можем да определим като християнски вариант на хипи движението – започват да използват съвременна музика в християнски контекст. Въпреки началната съпротива за сравнително кратко време тенденцията се налага и днес в църквите можем да чуем християнски песни, изпълнявани с поп/рок/кънтри…. мелодии. Повече или по-малко същото се случи и у нас доста скоро след падането на комунистическия режим.
Да си призная, никога не съм бил особено ангажиран с този спор. Така както аз виждам нещата, музиката съвсем не е толкова неутрален „посредник” колкото твърдят някои хора ("Мedium is the message" продължава да бъде твърдение, под което аз се подписвам, а как действа това Джеймс К. А. Смит описва доста колоритно в своята книга „Ти си това, което обичаш”). Въпреки това склонен съм да приема, че с определена доза предпазливост и здрав разум повечето музикални стилове могат да се използват за поклонение. След като години наред съм наблюдавал как християни от различни народности и раси се покланят на Бога, аз съм убеден, че влиянието на културния елемент тук е значително и всеки опит за някаква унификация би бил не само глупав, но и забележително вреден. Така че аз не съм готов да нарека „светски” онзи човек, който участва в християнско поклонение единствено заради стила музика.
По същия начин аз нямам проблем с емоционалността, която някои подобни хваления предизвикват. Отново, по мое лично мнение, нашето обръщение към Бога би трябвало да бъде холистично – т.е. включващо всяка страна на личността ни – ум, тяло, но и сърце, и емоции. С течение на времето аз все повече си давам сметка, че хората са сложни и много различни. Затова като християни ние биваме докосвани от различни неща – някои от аргументирана апологетика, други от примери на милост, а трети от емоционално хваление (или друг вид изкуство). Тази разнообразност означава, че различните хора могат да бъдат привлечени към Бога по различни начини. Това, което докосва мен, може да остави теб безразличен, и обратното. Така че отново, обикновено аз нямам проблем с приповдигнатата атмосфера и силните емоции.
Последно, аз не мисля, че новите песни са „по-плитки“ като богословско съдържание от традиционните химни. Разбира се, понякога това е така. Но в определен смисъл това е неизбежно. Ние трябва да си даваме сметка, че за да се пее една песен след 2-3 века, тя е преминала през своеобразен процес на дестилация, който е отсял плявата от зърното. По този начин ние пеем поне до известна степен най-доброто, което христиняското минало може да ни предложи. Новите песни от друга страна не са преминали през подобен процес. Нямам особено съмнение, че когато това се случи, тяхната цялостна маса също ще даде някои чудесни образци на духовна музика, подплатена с добро богословско съдържание.
Въпреки това аз мисля, че разговорът за хвалението вероятно трябва да се повтори, но под една малко по-различна форма.
От известно време у нас се наблюдава една „специализация” на някои църкви именно в областта на професионалното и съвременно хваление. До голяма степен поради тази причина те се усещат като особено привлекателни от младите хора. Един от резултатите е „преливане” към тях на младежи от други църкви.
Само по себе си подобна смяна на църковна принадлежност няма нищо необичайно. Както и да гледаме на нея тя се е случвала винаги и не вярвам някога това да се промени. Въпреки това, когато привлекателността на една църква се фокусира върху стила на нейното поклонение, това може да се окаже проблем. Концертната атмосфера (приглушено осветление в залата, цветни светлини на сцената, силна музика) може да създаде привлекателност и да приповдигне емоциите. Важно е обаче да си даваме сметка, че само по себе си това помпане на емоциите, увеличаващо „публиката”, която посещава събранията, може да няма нищо общо със срещата с живия Бог и духовния растеж, защото те стоят в центъра на автентичното християнско поклонение. Емоцията не трябва да е мръсна дума за християнството, но сама по себе си тя не e достатъчна за християнското изграждане. Такива църкви трябва да се замислят сериозно как могат да добавят към това задълбочено поучение върху основни християнски истини, духовна грижа за хората и изискване за промяна на характера и живота, които отиват далеч отвъд простата емоционална привлекателност на общността. Когато това липсва последните могат да се окажат всмукани в една емоционална въртележка, която рано или късно ще ги изплюе като духовно изпепелени и разочаровани хора. И никакви твърдения за „помазано хваление” няма да променят това.
Моята прогноза е, че през следващите години българската протестантска общност ще започне да бере лошите плодове от объркването на емоционалност с духовност; на „тук се чувствам добре” със срещата с живия Бог и на увереното повтаряне на християнски клишета с библейската грамотност. Това, разбира се, са само чисто духовните щети. Имиджовите поражения, причинени от живота на някои от тези „звезди”, са съвсем отделна тема, към която със сигурност ще ни се налага да се връщаме през годините.