Първи адвент – не ново, но отново

Първи адвент е времето, в което християните по целия свят отново обръщат погледа си към Рождество – моментът, в който Бог стана човек. Тези от нас, които вярват от повече време знаят, че въпреки тържественото настроение и радостната тръпка това може да се окаже и един от най-скучните църковни сезони. Рождество е истинско предизвикателство за един проповедник, понеже е много трудно той да бъде оригинален година след година и да каже нещо, което неговите слушатели не са чували вече много пъти. В резултат на това църковните служби и проповеди често звучат до болка познато. Толкова познато, че (да си кажем честно) е доста лесно да загубим внимание и умът ни да се залута в съвсем различна посока, докато думите влизат през едното ухо и излизат през другото, без да предизвикват особен ефект между тези две междинни точки.      Но празникът Рождество не е установен, за да ни каже нещо много и оригинално. Всъщност е точно обратното, неговата цел е да напомни на християните нещо, което те вече би трябвало да знаят много добре. Добре известен факт е, че точната дата, на която се е родил Христос, не е известна. В древността различни църкви са празнували по различно време. Дори когато на един по-късен етап се е случила унификация, тя не е претендирала за историческа прецизност. Целта на празника не е била да ни даде дата, а да напомни за смисъла на това, което реално се е случило по някое време в историята.   Адвентите не са време, в което можем да получим някакво ново, специално, оригинално, езотерично знание. Преди всичко те са време, в което да се спрем в забързаното си ежедневие, да си напомним за това, което вече знаем и отново да се замислим над него. А за Рождество има много, което да се мисли. Преди всичко то е събитие, което човешкият ум никога не може да обхване. Как вечният Бог влиза във времето? По какъв начин Неговата природа се свързва с човешката? Как Този, Който притежава цялата сила и знание, може реално да премине през естествените стадии на развитие на едно човешко същество, с цялата му безпомощност и незнание? Как безсмъртният по дефиниция може да умре? Интелектуалната и догматична историята на древната църква на практика до голяма степен представлява серия от опити поне донякъде да осмисли тези въпроси. Всеки един от вселенските събори също е христологичен по своята същност. Всеки, който иска да занимава своя ум, ще намери повече от достатъчно предизвикателство в рождественото събитие, дори да посвети целия си живот на това.   Но това е само половината от картината. Рождество не може и не трябва да бъде свеждано до интелектуален ребус, който да разрешим или умствен стимулант, за да гъделичкаме ума си. Неговият смисъл се крие не в разгадаване на „механизма,“ а в осъзнаване на следствията, които то носи за мен. Христос се ражда за моето спасение и това е вест, която има силата да преобърне целия ни живот. Чрез вяра в Бога, станал за мен човек, аз съм спасен от греха, дявола и смъртта, роден съм отново като Божие дете, пътят към дървото на живота е отворен, огрян съм от истинската светлина и пия от живата вода, която не само утолява духовната жажда, но и става на свой ред извор на жива вода.   Това не е просто превъзнесен християнски жаргон и възвишен език, който звучи красиво. Човекът, който е направил крачката на вяра, знае, че тя преобръща живота. Този, който не е, е приканен да пристъпи воден от историята за Бога, Който се отказа от всичко, за да достигне до тези, които нямат какво да Му дадат, но които Той въпреки това обича до смърт – и да бъде на свой ред променен.   Църквата е определила празника Рождество и съпътстващите го адветни като един начин хората ежегодно да бъдат връщани към тази реалност, която често губим от погледа си. По един парадоксален начин не старото и добре познатото, а именно новото могат да затворят очите ни. В светски аспект това може да стане чрез отдаване на празничната комерсиалност, която ни кара да търсим, нови преживявания и нови вещи забравяйки в края на краищата какво всъщност празнуваме. Но може да се случи и в духовен план, когато изкушени от желанието си да чуем нещо ново и оригинално, ние не обръщаме внимание на това, което знаем, но сме престанали да осмисляме и (по-важно) да преживяваме като по-велико и чудно от всичко останало. Резултатът и в двата случая е размяна на безценен бисер за жалка имитация без реална стойност.   Би било добре в Рождествения сезон Благата вест да бъде представена по възможно най-ясния и оригинален начин, на който нейните посланици са способни. Ето защо той е предизвикателство за всеки проповедник. Но в края на краищата важното е не да чуем нещо ново, а самите ние да се върнем отново към старото рождествено послание. И да пием дълго и жадно от него, докато животът ни отново бъде обновен както в първия ден, в който сме повярвали в н(Н)его.