Протестантството и българското общество

Отзив за книгата на п-р д-р Куличев „Заслугитена протестантите за българския народ”.

Появата на протестанството, или по-точно реформираните църкви, в българските земи датира от преди по-малко от два века. През първата половина на ХІХ век Британското библейско дружество насочва вниманието си към българите, но след повече или по-малко успешни опити за преводи на Новия Завет на новобългарски език предоставя полето за действие на американски мисионери – главно от две изповедания – конгрешани и методисти. По сетне картината се обогатява с появата на баптисти, адвентисти, петдесетници, които минават през други европейски страни или Русия.

Ако приемем, че единствена цел на протестантските мисионери е била да превърнат българите в “добри протестанти”, то техните усилия и дейност могат да бъдат окачествени като един провал. Огромното мнозинство от българите предпочитат да останат в лоното на “праотеческата вяра”, няма основание да се очаква и сега, че православието ще бъде изместено от своите позиции, независимо от всички проблеми и затруднения, които може да изпитва Българската православна църква. Достатъчно е да погледнем количествените измерения, които се смятат за повече или по-малко безпристрастни. Според официалната статистика, към 1900 г. след около половинвековна дейност на американските мисионери българската протестантска общност (4 524 души) е възлизала на едва 0.12 % от населението на Княжеството (тогава наброяващо 3 744 283 души), а след около век и половина организиран живот на протестантските общини техните членове са достигнали до 0.53% от населението на демократична България (42 308 протестанти от общо 7 928 901 жители според преброяването от 2001 г.) Така че заплахата за Българската православна църква от страна на протестантските изповедания е била повече потенциална, отколкото реална. Независимо от това, обаче, американските протестантски мисионери се сблъскват от самото начало повече с враждебност отколкото с любопитство, а отношението на православното мнозинство към осмелилите се да отделят от него протестанти-българи е особено негативно. Самата дума “протестантин”, както свидетелства и класическата ни литература в лицето на Вазов, става синоним на човек дълбоко чужд и странен за православния българин. Нееднократно се проявява агресия от страна на православните българи към “отродилите се” протестанти. Появяват се е и полемични съчинения срещу “протестантската пропаганда”, една устойчива формула, която се пренася и задържа дълго време и в претендиращата за обективност научна книжнина.

На какво се дължи това отношение към протестантите в българското общество? Като оставим настрана разбираемата реакция на организираната религия, то основните причини са може би две. Другостта, от какъвто и да е вид, по-трудно се възприема от традиционните, патриархални, затворени общества, каквото дълго време е българското и другите балкански общества. И в други европейски и неевропейски страни националната самоличност се е определяла и определя в голяма степен от религиозната принадлежност. Но в нашата страна и на Балканите по исторически причини това отъждествяване се отличава с особена сила. Отношението към протестантите започва по-чувствително да се променя след 1878 г., когато България започва да се превръща в една малко първична, но жизнена демокрация, а веротърпимостта е конституционно утвърдена. Но този процес е рязко прекъснат след 1944 г. По време на най-изострено противопоставяне през годините на “студената война” протестантски пастири бяха обявявани за “шпиони” и “агенти на англо-американския империализъм”, хвърляни в затвора, интернирани, преследвани. По-сетне на “протестантските секти” беше позволено да съществуват под строгия контрол на явната и тайната полиция, в очакване на деня когато ще изчезнат поради “естествена смърт”, след като “религиозните заблуди” бъдат окончателно победени от “научния атеизъм”. Това не се случи и след поредната историческа дата, този път 1989 г., станахме свидетели, на възраждане, или по-точно по-голяма видимост на религиозността на българите, а и на другите етноси. Наистина отношението към “традиционните” протестантски изповедания стана по-спокойно, но след като в страната придойдоха звани и незвани евангелизатори, са засилиха настроенията и атаките, засега главно вербални, на радикалните националисти, най-вече срещу новите, “нетрадиционни” изповедания или секти обвинявани за какви ли не зловредни влияния. Като цяло отношението на мнозинството от българското общество към протестантството и към възприелите го в една или друга форма съотечественици остава доста устойчиво, става дума повече за степени и градации в неприемането и враждебността. А една от причините е непознаването на протестантите, били те българи или чужденци, на тяхната дейност, на тяхното място и роля в българското общество, в крайна сметка на заслугите на протестантите за това общество. От тук естествено се появява стремеж да бъде запълнена тази голяма празнота.

Такава е целта на появата на тази книга, излязла из под перото на един от малкото българи, които с основание могат да бъдат наречени дисиденти в нашите условия – пастир Христо Куличев, макар той самият да е категорично против използването на това определение спрямо него. Така или иначе, пастир Куличев, авторитетен водач на евангелската общност, мъжествено защитава вярата си на християнин и правилата на своето изповедание срещу бруталната намеса на всемогъщата бюрократична машина на един атеистичен режим и заплаща за това с далеч не символична присъда. Той няма подготовката на професионален историк, но като човек с силен афинитет към историческото знание и развито чувство за историчност пастир Куличев е събирал фрагментите на разпръснатата на много места информация за да изгради една по-цялостна картина на мястото, ролята и заслугите на протестантите за българското общество. Използвани са разнообразни изворови материали, в това число частни архиви, дори и устна история.

Авторът се е занимал обстойно с дейността на американските протестантски мисионери в българските земи. Американското общество е смятано за най-прагматично и ценящо изключително материалния успех, но същото общество е преживявало нееднакратно религиозни възраждания, състояния на особен духовен ентусиазъм. Тласкани от такъв ентусиазъм малка група млади американци, които несъмнено биха се реализирали успешно в Щатите като бизнесмени или в професиите, се озовават в българското възрожденско общество. Някои умират съвсем млади, други доживяват в него дълбока старост, тук се раждат и израстват децата им. Казва се понякога, че след като не са успели да направят много българи протестанти американските мисионерите са се провалили. Но ако вземем предвид, че всъщност те са били само една шепа хора, а средствата за тяхната дейност са били минимални, то нещата изглеждат иначе. Учудващо е колко бързо опознават обществото, усвояват езика, заживяват с проблемите на българите. Дейността на мисионерите е разностранна – отварят училища, издават религиозни брошури, списания и вестници (в това число и най-дълго излизащия в историята ни вестник “Зорница”), организират мрежа от пътуващи книжари, стават пионери на предучилищното възпитание, на въздържателното движение. Благодарение на мисионерите достигат до Европа първите сведения за кървавото потушаване на Априлското въстание, с което развитието на събитията получава ход различен от предишните случаи. Забележителна е хуманитарната им дейност – участие и организиране на помощни акции след Априлското въстание, след Илинденско-Преображенското въстание. Но безспорно връх в постиженията на мисионерите става епохалното дело за превеждането на Библията на новобългарски език, осъществено в сътрудничество с българи-непротестанти. Този превод може да се сравни с Лутеровия по отношение ролята за формирането на националния литературен език. Мисионерите се отнасят с разбиране и симпатия към националните аспирации на българите. Важни са и политическите акции на мисионерите – до голяма степен на техните усилия се предотвратява обявяването на война на България от Съединените щати през 1917-18 г. В лицето на мисионерите българите се срещат за пръв път с американците и американската цивилизация. Изобщо мисионерите стават както “неофициални посланици” на Съединените щати в България, така и популяризатори и защитници на българските каузи в своята родина. Мисионерите внасят и много нови моменти свързани с наследството на Реформацията в духовния живот на българите – идеята за възможността за съзнателен избор на вярата, за личната вяра и личната връзка с Бога.

Втората, условно казано, част от книгата е посветена на изявите, постиженията, приносите на българите протестанти в различни сфери на обществения, политическия, стопанския, културния, духовния живот. Авторът се опитал да постави всичко това в общия контекст на големите исторически събития и процеси, но това води на места до натежаване на изложението и прекалена обстоятелственост.

Виждаме участието на протестантите в националните освободителни движения, в Априлското въстание, във войните за освобождение и обединение на българските земи. Протестанти се отличават не само на бойните полета, но и в усилията на дипломацията, официална, обществена и лична. Разнообразни са социалните дейности на протестантите – в мирно време и особено по време на войни и големи бедствия, помощни акции в полза на бежанци от войни и репресии – българи и небългари. Протестантски пастири имат принос за спасяване на български евреи от депортиране в нацистките лагери на смъртта през 1943 г. Въздържателното движение подето от американските мисионери е продължено от техните българи следовници. Протестантите се изявяват и в такива на пръв поглед не толкова важни области като филателията. Би могло да се пожелае да се направи едно по-обстойно изследване на ролята на българските протестанти в стопанския и финансов живот на страната до 1944 г.

Тази книга не е нито всеобхватна и окончателна история на българското протестантство, нито на неговите исторически заслуги, а не вярвам и авторът да е имал такива амбиции или претенции. По същество разгледана е дейността и постиженията главно на протестантите от конгрешанското изповедание, съборната църква, а останалите са останали извън обсега на изложението. Но книгата трябва да се разглежда по-скоро като една покана читателят да се запознае с протестантите в България и техния принос за развитието на народностната общност, покана и към изследователите да подемат по-широки проучвания на тези важни страни на нашата история.

Струва ми се с изложените факти и разсъждения авторът в значителна степен е успял да постигне основната си задача – да покаже, че нашите протестанти са толкова българи колкото и съотечествениците от преобладаващото и други изповедания, че еднакво милеят за земята, в която са родени и за съдбата на народа към който принадлежат, че те са дали своя принос за неговата свобода, добруване и напредък, както и българите от други изповедания, а като се има предвид тяхната численост, може би пропорционално и повече.

Доцент дин Румен Генов,
Нов български университет