Назад към наранените

Назад към наранените

Вчера прекарах известно време с мой приятел и брат в Господа. Различното този път беше, че за разлика от други мои приятели и братя, той вече не посещава църквата, в която се запознахме поради различни наранявания, които е преживял в недалечното миналото от някой вярващи. От време на време се срещам с брат М. и говорим за най-различни неща, но за каквото и да си говорим, на края винаги стигаме до болната тема за взаимоотношенията в църквата.

Проблема не е в самата тема за нараняванията и огорченията, които се пораждат следствие на нарушените взаимоотношения, а по-скоро за трудността, която поне аз срещам в даването на добър отговор на многото въпроси касаещи все хора от църквата, мои познати, приятели и най-вече братя в Господа. Говоренето на тази тема с наранени хора, които вече по една или друга причина не посещават местната църква е като горещ картоф, който не знаеш как да го задържиш за по-дълго време в ръката си без да се изгориш.

Предизвикателството в тази ситуация е как да помогнеш и да дадеш добър съвет на приятеля си, без да осъдиш или укориш по някакъв начин хората от двете страни на тези нарушени взаимоотношения. Трудността при този тип съветничество можем да го видм и в книгата Йов, където приятелите му се провалят в първоначалните си намерения да го утешат (целта на тяхното посещение), и не само това, но в крайна сметка и го обвиняват за неща, в които Бог не го намира за виновен.

Най-голямото предизвикателство за мен при всяка наша среща си остава тихото изслушване на цялата болка и честите укори по адрес на хората в църквата. Някой от вас може би ще кажат, че не е нужно да изслушам всички тези (често преувеличени или неверни) укори по адрес на хората в църквата, понеже това си е негов проблем, че не може да прости.

В началото и аз си мислех така, и гледах да отбягвам срещите си с наранения мой брат. Обаче, явно нашият Небесен Баща не мисли като мен, и през последните няколко години често ни срещаше и продължава да пресича пътищата ни по един или друг начин в един общо взето голям град като София. В крайна сметка осъзнах, че Бог Го е грижа за всяка наранена и ‘отпаднала’ душа, и то не по-малко от останалите души редовно посещаващи местната църква.

Наскоро гост в нашата църква бе Петър Гюзелев, и той освен всичко друго спомена, че целта ни като християни е не първи да стигнем върха, а заедно да го стигнем, помагайки си един на друг. Мисля си, че даже и да стигне някой първи върха на планината, след краткия миг на лична човешка слава и удовлетворение, всеки би осъзнал, че всъщност по пътя е оставил зад себе си не само приятелите си, но и самия Спасител, Който най-вероятно ги подпира и утешава в тяхната немощ и болка някъде назад по пътя.

Защото сам Господ Исус (чието име в превод от еврейски означава Яхве спасява или Яхве е спасение) ни остави пример за подражаване. И ако Божието спасение за вечен живот на падналото човечество бе и е възможно единствено и само чрез Неговата съвършенна жертва на Голгота, то човешката подкрепа в този живот на падналите по пътя братя и сестри е възможно и по силите на всеки един от нас, независимо колко тежък е кръста, който носим. Ако Бог позволи на един обикновен отруден човек (Симон Киринееца, Марк 15:21; Лука 23:26) да вдигне и да носи кръста на Божия Син в неговия най-труден момент, колко повече ние можем, а и трябва да носим теготите си (Галатяни 6:1-2).

Още в началото на своето земно служение, Господ Исус Христос прочита в своята местна синагога част от книгата на пророк Исая, даващо кратко описание на мисията на Божия Помазаник – Месия. Пред своите съграждани, Той казва: “Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господня година.” (Лука 4:18-19)

Самото пророчество за Спасителя Месия в Исая 61:1-3 казва:

Духът на Господа Йехова е на мене;

защото Господ ме е помазал да благовествам на кротките,

пратил ме е да превържа съкрушените сърца,

да проглася освобождение на пленниците

и отваряне затвора на вързаните;

да проглася годината на благоволението Господне

и деня на отплатата от нашия Бог;

да утеша всички наскърбени;

да наредя за наскърбените в Сион,

да им дам венец вместо пепел,

миро на радост вместо плач,

облекло на хваление вместо унил дух;

за да се наричат дървета на правда,

насадени от Господа, за да се прослави Той.

Ако при Неговото първо идване преди две хилядолетия, Той е прогласил публично началото на тази специална година на Господно благоволение за страдащите и наранените, то би трябвало всички ние, неговите последователи, да живеем съобразно целите и характеристиките на този специален период на благоволение, още повече, че ни е дал Духът Си да ни упътва във всяка истина. (Йоан 16:13)

В притчата за изгубената овца Исус казва на своите последователи: Как ви се вижда? Ако някой човек има сто овце и едната от тях се заблуди, не оставя ли деветдесет и деветте и не отива ли по хълмовете да търси заблудилата се? И като я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесет и деветте незаблудили се. Също така не е по волята на вашия Отец, Който е на небесата, да загине нито един от тези, малките. (Матей 18:12-14)

На друго място, Исус отговаря на фарисеите: Но ако знаехте какво значи писаното: „Милост искам, а не жертва“, не бихте осъдили невинните. (Матей 12:7)

Понякога се чудя, как Бог реално гледа на нашите жертви на хвала, молитва и служение, които ние ходещите редовно на църква принасяме на Бога, когато някъде зад нас, по трънливия път към небесния Ерусалим, оставяме без утеха и подкрепа нашите наранени и сърцесъкрушени братя и сестри.

Малко по-късно в тази история, в същия специален съботен ден, отделен от Божия народ единствено и само за Бог, Божият Син Исус прави друго добро дело на нуждаещ се човек, след което отново се обръща към фарисеите с думите: Кой от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, няма да я улови и извади? А колко по-ценен е човек от овца! Затова е позволено да се прави добро в съботен ден. (Матей 12:11-12)

Начина по-който аз тълкувам тези думи на Исус е: позволено ми е да направя добро на моя наранен ближен, даже това да ми коства известно време и усилия, които иначе бих отделил за поклонение и служение на Бога. Защото привдигането на неговата безсмъртна човешка душа е по-ценно за Бога от моето текущо хваление, поклонение и служение (колкото и значими да се виждат в моите очи).

Накрая искам да завърша със стъпките на един раннохристиянски танц, наречен Трипудиум, който вярващите в продължение на столетия са танцували на своите събирания. По време на танца, християните са правили три крачки напред, а след това една назад, след което отново три напред и една назад. Този танц символизира, както победата на Христос и Неговата Църква, която в единство върви напред към срещата със своя Господ и Спасител, така и крачката назад, която всички ние заедно правим с цел да издърпаме от ръцете на противника ранените и паднали по пътя християни.

Авраам направи крачка назад, когато отиде да помогне на пленения от врага свой племенник Лот, за което бе благословен от салимския цар Мелхиседек, свещеник на Всевишния Бог и преобраз на Христос.

Мойсей направи крачка назад, когато се опита да помогне на своите онеправдани еврейски братя и след това напусна царския палат за да избяга в пустинята на Мадиам, където срещна Живия Бог, чрез Който направи много повече крачки напред, но вече не сам, а със всички онези поробени свои братя, които изведе от земята на робство за да отведе в обещаната земя.

Давид правеше много крачки назад спасявайки Израиляните от презрението, което хвърляха враговете им. И независимо от гоненията и презрението, което получаваше в отплата, Праведният Бог го постави да царува над всички тях.

Исус Христос, Божият Син, направи най-голямата крачка назад, като остави своята Божествена слава и стана един от нас, и живя с нас, и даде живота си за нас, след което Отец Го възкреси от мъртвите и постави по-горе от всичко на този видим и невидим свят.

И така, скъпи приятели, нека и ние не се срамуваме и страхуваме от време на време да правим крачка назад и да подаваме ръка на наранените и нуждаещи се наши братя и сестри, защото може би именно така ще преживеем реалната среща с Жалостивия и Милостив Бог, Който макар и да е в нашите църковни събрания, където сме повече от двама и трима, най-вероятно лицето Му гледа към угнетените и наранени души търсещи любов, утеха и приемане в този мрачен свят.