Въведение в Петдесятното богословие

Д-р Теол. Доний К. Донев

В последните десетина години, в България стават явно плодовете на един странен и опасен експеримент сред евангелските църкви, а имено заместването на класически петдесятни доктрини с нови, постоянно променливи, харизматични учения в името на утопична реформация. Българският читател е добре запознат със съпоставката на Реформация vs. Трансформация и духовно обновление, типично за класическото петдесятно богословие. Затова, настоящият анализ ще се съсредоточи само върху няколко основни богословски четива, които заемат централно място във формирането на петдесятната доктрина, различавайки я от модерното и постмодерно (а в някои случаи и пост-Християнско) крайно харизматично богословие.

Докато е твърде рано да се говори за една догматично петдесятна теология, предвид ранната възраст на движението в световен мащаб, няколко са характерните черти на историческата петдесятна богословска мисъл. Те се групират от петдесятната теология в пет доктринални направления, известни под наименованието Пълно (или петкратно, в сравнение с петте дарби на Святия дух и петкратното служение) благовестие. То включва ученията за: (1) спасение, (2) освещение, (3) кръщение със Святия дух, съпроводено с белега говорене на езици, (4) изцеление и (5) премилениална есхатология. В контекста на Пълното евангелие, те се тълкувт както следва:

(1) Спасението е незаслужено и по Божията благодат, но винаги разпознато и съпроводено с плодове, наричани още дела на вяра.

(2) Доктрината на освещението, която води началото си от движението за святост, е задължителна и неразделна част от петдесятното богословие, под названието й дадено от Джон Уесли като „второ дело на благодатта”. За разлика от класическите църкви на святост и петдесятни църкви, съвременните харизматични движения рядко включват освещението като отделна доктрина, а Асамблеи на Бога декларира, че освещението е част от кръщението със Св. Дух.

(3) Приемайки кръщението със Святия дух, класическото петдесятно богословие възприема доктрината за Троицата така както е дефинирана в Атанасиевата изповед на вярата. Кръщението със Святия дух е винаги придружено с белега говорене на езици, който продължава в живота на вярващия и след момента на кръщението, но се различава от дарбата говорене на езици.

(4) Изцелението е свързано с цялостната изкупителна жертва на Исус Христос и декларира не само телесно изцеление, но изцеление (въвеждане в цялост) и възстановяване във всяка сфера на живота засегната от греха. Това включва телесно, душевно и материално благословение и възстановяване.

(5) Класическата Петдесятна есхатология е премилениална, без да е задължително диспенциална, и включва Грабване на църквата преди Голямата скръб. Всъщност, класическото петдесятно богословие приема действието на Святия дух във всяка ера на човешката история поради което е невъзможно да разделя историята на диспенсации. Петдесятни църкви, които са приели различно разбиране за последните времена, са най-вече движения, които вярват в апостасно оттегляне на Св.Дух и отричат доктрината на Троицата, така спадайки към движението „само Исус”.

Отделянето от класическото петдесятно богословие днес се характеризира с размиване в смесици от харизматични учения, ултра калвинизъм и политизирана тенденция за господство на църквата. Последното е свързан с т.нар. „апостолически мандат за владеене,” произлизащ от доктрината за „Царството сега” (Kingdom Now) и директно свързани с експерименталното „Социално евангелие” (Social Gospel), неуспешно въдворено от редица правителства в Латинска Америка, в някои случаи дори с цената на национален геноцид.

Наред с това, следва и напълно ненужното налагане на Текстус рецептус (Стефанус/Скривенър) като стандарт за Библейския текст, въпреки хилядите му грешки, добавки и поправки през вековете. Подобно натрапени са и редица междинни учения, като това, че говоренето на езици е ненужно, което според класическата петдесятна доктрина е открита ерес.

Друго подобно течение е т.нар. единобожие или отричане на Троицата, което освен, че е еретично е и исторически нетипично за България. Като ординарани служители и спонсорирани от Асамблеи на Бога, първите петдесятни мисионери в България, Иван Воронаев и Дионисий Заплишни, проповядват стриктно доктрината на Троицата. А докато служи като баптистки пастор в Калифорния, Вашингтон щат и Ню Йорк, преди да приеме учението за Петдесятница, самият Воронаев задълбочено се занимава с въпроса за Троицата в издадения от него катехизис.

Наред с други важни християнски доктрини, Воронаев защитава и доктрината за свободна човешка воля. Учението за липсата на човешка воля, навлязло в България най-вече в началото на 90те години чрез Академия Логос, е неприсъщо за българските еванеглски църкви. Дори ранните конгреционалисти (Евангелски съборни евангелски църкви) и българските баптисти, исторически винаги са следвали реформаторските тезиси на Филип Меленхтон и Яков Арминий, приемайки доктрината за свободна човешка воля при спасението.

Горните динамики и тендеции налагат обособяването на набор от богословски материали, които целенасочено отделят класическото петдесятно богословие от новонавлезли течения, претендиращи да са част от петдесятната теология. Този набор съдържа прочитна и преводна литература, която може да започне със следните заглавия:

Петдесятна духовност е написана от президента на Петдесятната богословска семинария, д-р Стивън Ланд. Защитена е като дисертация през 70те години на мин. век, преиздавана многократно и освен историческа по характер, представлява фундаментална основа на съвременното петдесятно богословие. Д-р Ланд изтъква ролята на източното християнство за запазване на петдесятното богословие в Ранната църква и в личните ни дискусии по темата, никога не пропуска да изтъкне, че петдесятната теология е повече източна отколкото западна, по-православна отколкото католическа.

От подобна важност за историческото наследство са книгите на дългогодишният изследовател на петдесятното движение на светостта, д-р Винсен Сайнан, който посети България през 2006г. По-важни между тях са:

• Аспекти на Петдесятно-харизматичния призоход
• Традиция на петдесятната святост
• Старовременна сила: Едновековна история на Международната петдесятна църква на светостта

Монументална в това отношение е и монографията на Уилям (Бил) Фуапел, Вечното евангелие: Важността на есхатологията в изграждане на петдесятната мисъл, която пресъздава историята на ранните петдесятни църкви и връзката им с движението на светостта чрез служенията на Чарлз Пархам и Уилям Сеймур. Книгата включва дори личности като Джон Александър Дауи, Еми Макферсън, Кетрин Кулман и е историческия прототип върху който е написана преведената на български език, Божиите генерали. При последната ни среща с д-р Фуапел в Дружеството за петдесятни изследвания (Society for Pentecostal Studies), той сподели плана си да издаде обновена и дефинитивна версия на книгата, предвид множеството новооткрити исторически материали.

Друго важно четиво са, преведените на български и широко разпространени от православната църква, писания на Симеон Нови Богослов, атонски монах, който описва източния мистицизъм във възможно най-близката му до петдесятната традиция форма. Симеон Нови Богослов създава подробен коментар на Библията и в определени части е много по-успешен от Августиновия Град на Бога, основавайки своята херменевтика повече на духовното преживяване, отколкото на църковната традиция. Според много петдесятни учени, Симеон Нови Богослов е нишката между петдесятното преживяване на Ранната църква и съвременната петдесятна практика, особено на местата където описва посещението на Святия дух продружено с плач, скръбни стенания, покаяние, радост, говорене на езици, физическо усещане за присъствие, сънища, откровения, пророчества и духовни дарби.

Стенли Бърджис изследва източното християнско богословие във връзка с ранните петдесятни доктрини в книгата си Святия Дух: Източна християнска традиция. Бърджис подхожда изключително подробно, включвайки не само Симеон Нови Богослов, но и пустинните отци на църквата от Сирия и Египет заедно с техните практики на източен мистицизъм. Исторически акуратни са примерите му за самоналожено наказание или ептимия (напр. самобичуване с камъни) и живот на краен аскетизъм, като Симион Стилит, който дълги години живее на върха на колона, изповядвайки не само хоризонтална вяра към ближния, но и вертикална вяра към Бога. Дефакто, Бърджис е един от първите западни изследователи на този вид „източен мистицизъм”, който той дефинира като преживяване на присъствието на Святия дух изразено в духовни и физически знамения, изпадане в екстаз, видения и съновидения, пророчества и дарби на духа, търпение и самоконтрол, стриктен аскетизъм и говорене на езици.

Препоръчителен за начинаещите е Наръчник по систематическо богословие на д-р Брус Милн, който е един от първите преведени на български текстове занимаващи се с реформирано богословие и представящ класическите четири есхатологични схеми. Интересни за по-сериозните читатели са и преведените на български език Християнско богословие на Д-р Милард Ериксон (въпреки, че авторът е баптист) и Основно богословие на Чарлз Райри.

Също така подробна е учебната Библия – Пълноценен живот в Святия Дух, съкратен вариант на едноименния многотомен коментар писан от петдесятни учени. Един от тях е д-р Френч Ерингтън, автор на коментара върху Коринтяните  и мой преподавател от семинарията. При последния час в класа му, този удивителен човек и богослов от световна величина, написа по памет на черната дъска с безупречен коине-гръцки цялата 14 глава на 1 Коринтяни, за нескрито удивление и искрен ужас на всички присъстващи семинаристи, които трябваше да преведем написаното за да вземем изпита.

И не на последно място остават книгите на друг баптистки учен, световно признат богослов и дългогодишен преподавател при катедрата по богословие в Харвардския университет, д-р Харви Кокс. Монографията му Секуларният град издадена през далечната 1965г., става най-влиятелната богословска книга на века с тезата, че номиналното богословие и практики са превзели църквата отвътре.

Само 20г. по-късно обаче, изследвайки съживлението в Латинска Америка, д-р Кокс пише втори бестселър посветен на Петдесятното движение, под заглавието:  Огън от Небето: Възход на петдесятната духовност и реформиране на религията в ХХ век. При една от личните ни срещи в офиса му на последния етаж в Харвърдското училището по богословие в Кембридж, д-р Кокс заяви, че единствения противовес на номиналното бъдеще на евангелските църкви, както в напредналите страни така и в третия свят, е класическото петдесятно богословие. Неговото предвиждане бе, че това важи и за страните от посткомунистическия блок. Наблюдавайки съвременните постмодерни динамики в църквата, моята молитва в началото на 21в. е думите му да се окажат верни.