Саду Сундар Сингх – завръщане към мисионерството

Животът на Ранната църква е мечта за много от нас християните, защото това е примерът, записан в Библията. Ние четем за 12-те апостоли, за дяконите Стефан и Филип, и особено за апостол Павел и всички, които са били с него. Четем и за църквите, към които има записани послания - за техния живот и дейност, за чудесата, които са се случвали със силата на Светия Дух. И съвсем естествено, бихме искали да сме като онези хора, които четем. Бихме искали и сред нас да се случват същите чудеса и знамения, да бъде същото масово съживление, а самата църква да бъде жива, гъвкава, преобръщаща света около себе си.   И се питаме: какво се е случило, защо през следващите векове всичко се е променило, всичко е охладняло? Защо сме се превърнали от носители на Божия мисия в... просто „една от многото религии”? И дори ако някои църкви се опитват да бъдат „по-живи” някак си, те го правят по съвременен начин, различен от този, за който четем в Новия завет? А може би нещо се е запазило от 1-ви век, нещо, което се е случвало по същия начин, за който четем и през следващите векове? Все пак Бог не се е променил, Той е винаги същия, така че би трябвало да очакваме същия Негов начин на действие и днес! И наистина, „пламъкът на църквата от 1-ви век” няма как да е изчезнал. Въпреки, че е гаснел много пъти през вековете, той винаги се е запазвал жив на различни точки по Земята.   Да се пренесем в една такава точка - района на Северна Индия, Непал и Тибет, в началото на 20-ти век. Там, по това време, Бог намира човек, който откликва напълно на Неговия призив, и предава живота си така, че да бъде употребен както през 1-ви век.   Това е Саду Сундар Сингх. Той е роден и израстнал в Пaнджаб, Северна Индия, по народност и религия като сингх. Но сингх, който от много млад търси истината за нещата, след като не намира удовлетворение в своята религия. А каква е била тя? Сингхизмът се оформя като компромисна религия, обединяваща доктрини от исляма и хиндуизма. Това става на границата между владенията на тези две религии - северозападната част на Индия. И подобно на тях, това е една фалшива религия, издигаща земни, светски неща. В тях обаче, младият Сундар чувства една непреодолима празнота и търси изход от своята ситуация.   Така Бог му се открива, и той тръгва след Него, претърпявайки гонения до смърт от собствения си род, от собственото си семейство, жертвайки напълно живота, който би могъл да има в този свят. Интересното е, че той запазва своята титла „саду”, което значи „човек, който се е отказал от светския живот”, употребявана в хиндуизма и сикхизма. И точно заради смисъла й, той я запазва и в своя християнски живот, като живее напълно според значението ѝ.   Саду Сундар Сингх пътува из Северна Индия, Хималаите и Тибет, разнасяйки благовестието из тези райони. Той често е сам. Да, Исус ни казва да не ходим сами, а поне с още един човек до нас. Но кой би могъл да следва навсякъде Саду Сундар Сингх? Той е наречен „апостола с окървавените стъпала”, понеже е ходил бос по хималайските пътеки! И понеже през по-голямата част от своето служение, никой не е искал да го следва, трябвало ли е само заради това да се откаже?   А и той не е бил единствен пример. Виждаме, че самотни служители е имало още през 1-ви век. Един добре известен пример е дякон Филип, който беше сам, и Бог го пренесе чрез Святия Дух в пустинята, където той срещна етиопския скопец.   Да си спомним и случая, в който учениците на Исус виждат сам човек, който гони демони и искат да го спрат, понеже той не ги следва (Марк 9:38). И какво им отговаря Исус? „Не му забранявайте, понеже няма никой, който да извърши велико дело в Мое име, и да може скоро след това да ме злослови. Понеже онзи, който не е против нас, е откъм нас!” И така, Саду Сундар Сингх е с нас, също както този човек.   Освен всичко друго, той неведнъж понася гонения от местните хора по различни начини - бил е бит с камъни, затварян, хвърлян в кладенец с кости и трупове за да умре там. Но Бог го е избавял по чуден начин. И изобщо, чрез него Бог е извършвал не едно или две чудеса. В резултат, Бог е довеждал при Себе Си хора от различни племена и народи из най-високите планини на Земята.   Саду Сундар Сингх завършва своето служение изчезвайки в Хималаите през 1929 г. - само Бог знае къде, кога и как. Но и след него, пламъка на „първата църква” продължава да се появява из тези земи - чрез индийския благовестител Бакхт Сингх и непалския му брат Прем Прадхан.   Това, което Бог създава чрез тези мъже е именно образа на коринтяните, ефесяните, колосяните, солунците и филипяните, за които четем в Новия Завет. Но за да бъде възможно това, Бог е търсел хора изчистени от традиционни човешки „християнско-религиозни” представи, така че да посее в тях Своето Слово начисто.   И Бог би използвал и днес хора от различни народи, за да продължи да създава чисти от човешки традиции църкви, в които да няма никой и нищо, което да пречи на Святия Дух. Да, разбира се, не можем да очакваме църкви от християни без нито един грях - *„Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас” (1 Йоан-1:8). Четем, че всяка една от църквите, описани в Новия Завет е имала един или друг проблем - с блудство, със заблуди относно Пришествието, с идолопоклонство, с разцепления и т.н. Но въпреки това, те всички са били отворени за работата на Святия Дух.   Саду Сундар Сингх, Прем Прадхан и Бакхт Сингх не са били единствените хора, използвани от Бог като носители на пламъка от 1-ви век. Освен тях е имало и много други, има и сега - повечето, напълно неизвестни, действащи локално без да търсят слава и изява.   И ако Бог желае да действа по начина, по който четем в Новия Завет, защо да не употреби мен, теб, брата или сестрата от твоята църква, от съседната църква, град или село? Той може (това дори няма нужда да се споменава, то е толкова ясно и естествено, колкото факта, че дишаме)! Той желае! Значи, ако все пак не става, проблема би могъл да бъде единствено в нас, никъде другаде, защото Той не иска това да се случва без наше участие!   С такава нагласа аз тръгнах към Китай преди 16 години. Бог беше запалил в мен желанието за тази страна, без дори да разбирам ясно какво точно трябваше да правя там. Просто исках Той да ме употреби, както Той сметне за добре. Нямаше ясен план, но и когато Бог призова Авраам, също не му беше казал ясен план, а само „иди в земята, която ще ти покажа” (Битие 12:1). Той дори не знаеше коя е тази земя, още по-малко пък какво му предстои там. Всичко това Бог му откриваше на място, стъпка по стъпка, малко по малко.   Така беше и с апостол Павел. Бог просто му каза: „Ще те пратя далеч между езичниците” (Деяния 22:21). Не му каза къде точно ще отиде, не му даде подробен план кои градове да посети, как и за колко време. Всичко това се случи на място. Така беше и със Саду Сундар Сингх, така беше и с мен в Китай.   Там Бог ме срещна с най-различни хора, на които послужих с Божието Слово, доколкото ми се предостави възможност. Различни хора откликваха различно, и само Бог знае точно колко и какви плодове са се произвели от това. Към едно нещо обаче се стремях - да се придържам колкото може повече до това, което четях в Деяния на апостолите и в посланията, вместо към общоприети неща и методи, за които не виждах потвърждение в Библията.   И така, кой от нас е готов да изчисти ума си от светски и религиозни традиции, а най-вече - да бъде готов да жертва комфорта в живота си, и да търси и изследва това, което имаме като свидетелство в Библията? А запали ли се веднъж този пламък на съживлението, той би се разраствал все повече и повече. Да, би се сблъсквал с човешката съпротива, дори би угасвал, както за съжаление се е случвало на различни места по света. Но плода, който Бог би създал, остава завинаги във вечността.