Каква е човешката природа на Христос

Въплъщението е една от най-големите тайни на християнството. Ние празнуваме Рождество като началото на нашето спасение, но на практика не сме в състояние да го осмислим, понеже то надхвърля интелекта ни. В тази точка християнската доктрина е основана на откровение, а не на рационално обяснение.   Най-просто тя казва, че в даден момент от времето второто лице на светата Троица, единородният Исус, се въплъщава от Светия Дух и дева Мария, и става човек. След Своето раждане Христос съществува в две природи – божествена и човешка, но само в едно лице/личност/ипостас, което е божествено. Неговата божествена природа съществува вечно, а човешката Си природа Той приема от дева Мария. Каква обаче е тази човешка природа? Дали е природа, идентична с тази преди или с тази след грехопадението? Оказва се, че тук християните не са единни в своите заключения.   Добре известно е, че протестантите отдавна спорят по въпроса. Това, което с изненада открих, докато през последните месеци препрочитах определи православни автори, е, че сред тях въпросът също далеч не е решен. Ето няколко примера.   I. Христос приема човешка природа идентична на тази преди грехопадението   1. Георги Флоровски   „Трябва да се подчертае, че във Въплъщението Словото възприема първоначалната човешка природа чиста, неопетнена и свободна от първородния грях…Във Въплъщението Словото възприема първоначалната човешка природа…Светотата на Христос от първородния грях заключава в себе си и Неговата свобода от смъртта, която е „отплатата на греха“. Христос още от Своето раждане е чист от покварата на смъртността. И, както първият Адам преди грехопадението, Той е способен да не умира изобщо, въпреки че очевидно все пак може да умре. Той е свободен от необходимостта на смъртта, защото Неговото човечество е чисто и безгрешно. Затова Неговата смърт може да бъде единствено доброволна – не по необходимостта на падналата природа, а единствено чрез свободен избор и приемане.“   2. Александър Шмеман   „Църквата ни учи, че в Своята безгрешна човечност Христос не е бил „естествено“ подвластен на смъртта, бил е напълно свободен от човешката смъртност, която е наша обща и незибежна съдба. Той не е трявало да умре. Следователно, ако умира това е единствено, понеже Той е пожелал да умре, избрал да умре, решил да умре.“   3. Владимир Лоски   „Това човечество според св. Максим Изповедник притежава безсмъртния и нетленен характер на природата на Адам преди грехопадението, но Христос доброволно го подчинява на условията на падналата ни природа. Христос приема сне само човешкото естество, но и това, което е противоестественото – последиците от греха, но същевременно остава извън първородния грях по силата на Своето раждане от Дева. По този начин Той възприема цялата човешка реалност такава, каквато е след грехопадението, освен греха – индивидуалната природа, подлежаща на страдания и смърт.“   Причината за тези специфични уточнения на Лоски е важна и се корени в особеното му виждане за грехопадението, на което ще се спра отделно в друга статия.   Сега обратната страна.   II. Христо приема паднала човешка природа   1. Йоан Майендорф   „Очевидно византийските богослови наистина са загрижени за признаването на нашата паднала човешка природа в Христа..Логосът доброволно приема не някаква абстрактна човешка природа, а нашата паднала човешка природа, с всички следствия от греха, включително тленността.“     2. Калистос Уеър   „Второ, тази представа за спасението като споделяне, предполага (макар мнозина да не са се осмелявали да заявят това открито), че Христос е възприел не не-падналото, а падналото човешко естество. Според както се настоява в Послание до евреите (а в целия Нов завет няма по-важен христологически текст от този), „… ние имаме не такъв Първосвещеник, Който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а Такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях” (4:15). Христос изживява Своя земен живот в условията на грехопадението. Сам Той не е грешен, но в солидарността Си с падналия човек, приема напълно последствията от Адамовия грях. Той приема напълно не само физическите последици като умора, телесна болка и, накрая, разделянето на душата и тялото в смъртта, а и нравствените последствия, самотата, отчуждението, вътрешната борба. Може да изглежда дръзко всичко това да се припише на Живия Бог, но едно последователно учение за Въплъщението не признава нищо по-малко. Ако Христос бе просто възприел не-падналото човешко естество, изживявайки земния Си живот в състоянието на Адам в рая, тогава нямаше как да почувства нашите немощи, нито щеше да бъде изкушаван във всичко по същия начин, като нас. А в такъв случай Той нямаше да бъде нашият Спасител.“   Очевидно това е въпрос, на който както западното, така и източното богословие дават различни отговори. Той обаче става още по-интересен и сложен, когато го свържем със следствията от тези виждания в контекста на различните разбирания за грехопадението и неговите следствия – особено когато ги комбинираме със специфичните (и доминиращи на изток) разбирания за Максим Изповедник за природената и гномичната воля. Към това ще се обърнем в следващата статия.   Следва продължение...