Исус Христос – Бог и човек

Първата част на статията можете да си припомните тук.   Както видяхме в православното (както и в протестантското) богословие има известна неяснота дали при Своето въплъщение Христос е приел човешка природа преди (Г. Флоровски, Вл. Лоски, Ал. Шмеман, М. Скобцова) или след грехопадението (Й. Майендорф, К. Уеър). Въпросът обаче става много по-интересен, когато го свържем с последствията от грехопадението –  въпрос, на който богословите на Изток и на Запад – а и помежду си – не отговарят еднозначно.   Една често посочвана разлика между вижданията на Изток и на Запад, е отношението природа-благодат. Докато на Запад природата понякога е разглеждана както способна да действа автономно, а благодатта бива допълнително добавяна към нея, за да я насочва в правилната посока и да ѝ даде сила да върви в нея, на Изток подобно разделение не е характерно. Там природата и благодатта са свързани още от момента на сътворението и именно това е разглеждано като естествено състояние. Единственият възможен начин е природата да съществува и действа „естествено”.     Доста трудно е да се представи някакво общо виждане за грехопадението, обхващащо мненията на Изток и Запад, понеже единството далеч не е пълно. И на Запад, и на Изток съществуват множество виждания, които интерпретират въпроса по различни начини.   В тази връзка богословът Дж. Макгъкин смята, че „Точна историческа дефиниция на първородния грях е трудно да се даде и представите за „Августианската” идея в това отношение често са генерализирани и неточни, което понякога води до една популярна реторика на „изтока срещу запада” до степен, на която липсва конкретна основа в действителните творби на ранната църква.”   Така например, аспекти като отричането на наследствената вина, подчертаването на греха както свободен избор, заучените модели на греховно поведение предавани в семейства и цели култури и развала, но не и цялостно унищожение на Божия образ се срещат както на изток така и на запад (макар там те в никакъв случай да не са универсално приети).   Можем също така да кажем, че западните модели на грехопадението често се свързват с идея за някаква развала и изменение на природата, която води след себе си необходимост за творенията да вършат грях (макар и не във всеки един случай и в еднаква степен). По този начин богословски се утвърждава всеобщата греховност. На Изток подобно виждане като цяло се отрича. Там природата се вижда като засегната от греха, но като цяло непроменена. По-спорно е доколко отказът да се говори за „развала на природата” заменен с изрази като „не-естествено” или дори „антиестествено” състояние на природата, съчетано с нейното отчуждаване от Божията благодат не води на практика до подобни заключения.     Как това се съотнася към човешката природа приета от Христос? В Западната традиция понякога именно тази падналост и развала на природата се изтъква като аргумент в полза на природа преди грехопадението (но виж напр. Карл Барт, Томас Торенс и може би Жан Калвин, които мислят различно).   В контекста на православната традиция въпросът обаче става още по-интересен – особено когато се обърнем към концепциите на Максим Изповедник, които като цяло са общоприети в Източната църква и до голяма степен липсващи на запад. Антропологията на Максим включва съществуването на две различни воли в човека, наричани от него съответно природна и гномична.   Природната воля, както показва нейното име, е тази, която произлиза от самата човешка природа. Гномичната воля, от друга страна, е свързана с личността. Именно тя може да направи свободен избор и да преодолее природното влечение (воля). Когато насочим въпроса към христологията, нещата стават по-различни. Причината за това е, че въплътеният Христос има две природи – божествена и човешка – и следователно две природни воли, но само една ипостас – тази на Бог-Слово.   По тази причина Христос няма човешка гномична воля, а единствено природна. Според Максим Изповедник естествената природна воля винаги клони към Бога. От това следва, че ако Христос е приел човешка природа преди грехопадението, тя естествено ще клони към Бога. Ако oбаче е приел човешка природа след грехопадението, която съществува в неестествено и противоестествено състояние, следва да се запитаме дали тази природа вече не би желала зло не и би влязла в противоречие с божествената воля на Христос – нещо, което ортодоксалната христология не може да приеме. Освен това последствията от грехопадението включват (и според източната традиция поквара и духовна – освен физическа – смърт). Би ли могъл Христос да приеме тези неща?   От друга страна, Христос не е създал Своята човешка природа de novo – не понеже не е в състояние да го направи, а защото по този начин не би бил свързан с човешка раса, която иска да спаси. Това би останало вярно дори ако новата природа е идентична с човешката природа, с която Бог е създал човечеството отначало. В този случай бихме си имали работа с дубликат, а не с нещо, с което сме приемствено свързани.   Ако християнското учение е, че Христос е взел Своята природа от дева Мария как би могла тя да бъде в състояние предшестващо падението? Протестанти и православни са съгласни, че Мария не е изключена от първородния грях и неговите последствия – учение известно като непорочно зачатие и споделяно от католиците.   Всичко това показва колко интересен – и нещо повече – колко дълбок набор от въпроси включва християнската концепция за Въплъщението. Може би докато се подготвяме да празнуваме тази спасителна тайна бихме могли да отделим време с молитва и благодарност да мислим повече и по-сериозно над нея.   Photo: The film "Chosen: The Messengers"