Евангелие по Лука, глава 10-в

КЪДЕ ИЗЧЕЗНАХА МАРТИТЕ…
фейлетон по Лука 10:40
„Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи и, нека ми помогне.“

Години по-късно….
В късният следобед, когато жегата беше напекла всичко до пръсване, на вратата на местния равин се похлопа. Дядо Ицках с видимо неудоволствие се размърда от старият миндер и сънит отиде да отвори. Това следобедно посещение беше необичайно за китното селце Витания. Обикновено следобед, селцето притихваше до като жегата отмине и едва тогава се намираше някой да го посети. Този път обаче всичко бе необичайно. До като стигне до вратата хлопането се повтори и потрети, а когато Ицках отвори с учудване видя съседката Марта. Тази, дето има сестра Мария и брат Лазар. Лазар бе, онзи възкръсналият Лазар.
„Хъм, – помисли си равинът – за Марта май е нормално да тропа, шета и работи по всяко време, ама да ме безпокои в следобедната дрямка, не съм го очаквал“
– Кажи Марто, какво те води на сам по това време? Нямаш ли си къщна работа, та нахлуваш в благословеният ми сън?
Всъщност Равинът смяташе, че все още сънува.
-Дядо Ицках, искам промяна – започна Марта – и то веднага! Писна ми! Няма да търпя повече! Вземи бързо регистъра на селото и промени името ми. Не искам да се казвам Марта, а Мария! Започвай да пишеш и то още веднага! Точно така! Първо хубаво заличи старото ми име! Да не остане нищо от Марта, не искам да чистя, да пера и да готвя само аз. Вече напълно последвах Учителя, за това и аз избирам по-доброто…

Все още неосъзнат от следобедния сън, дядо Ицках започна да изпълнява заповедите на Марта, без да осъзнава, че това вече не е част от сънят му, а реалност. Дори някак си можа да се усмихне при мисълта, че това което му се случва, е много странна следобедна дрямка, която после ще може да разказва като шега на съботната проповед в синагогата…

Този неосъзнат унес не продължи дълго. Този път го стреснаха истински и съвсем го разбудиха виковете от улицата, които ставаха все по-силни и по-силни. В началото заплашителни, след това умолителни и накрая се превърнаха в рев…

Дядо Ицках се обърна към входната врата и невярващ нито на очите си, нито на ушите си замря от учуда. На вратата бяха се изправили Мария и Лазар и с умолителен глас нареждаха:
– Марто, сестрице, на кого ни оставяш? Кой ще ни готви сега? Кой ще ни шета? Кой ще ни угажда? Спри се! Не ни изоставяй! Ние без теб, ще сме два пъти по-кръгли сираци…
Марта, сега вече с новото си име Мария, погледна през рамо към тях с един напълно духовен и блажен взор, тихо и през зъби нареди на старият равин:
– Пиши дядо Ицках! Пиши! Аз вече съм избрала „по-доброто“ и никой няма да ми го отнеме…