Епизод на вярата – пророчески дар

Първата част можете да си припомните тук.   Църквата поддържаше своя живот със съживление периодично. Често имаше верижен пост и верижна молитва 24 часа в денонощието. Имаше служители на дарбите на Светия Дух. Един скромен брат от малцинството се казваше Шабан. Бог го беше употребил за възкресение на мъртвец. Беше носен от Духа от едно селище до друго на 40- 50 см над земята, така че босите му крака усещали допира на житните класове до тях.   Имаше един уникален случай в църквата - най-големият, който желая да разкажа. Едно младо момиче, медицинска сестра, заболя от 7 тумора в мозъка. Засегнати бяха всички центрове на мозъчните функции. Беше изписана от болницата в София да умре при родителите си в Ямбол. Група млади хора отидохме да я видим. Цареше гробна тишина, не позволяваха да се говори при нея. Една маса от зачервена плът лежеше пред нас.Тогава църквата влезе в действие с пост и молитва почти всяка нощ до 12 часа в дома им.   Бог водеше процеса. Един след друг в продължение на време мозъчните центрове се възстановяваха. Тя започна да гледа, започна по-добре да чува, да разсъждава, да възприема, да се ориентира и започна да се движи, така че започнаха да я водят на църква. Тя вървеше, като се опираше по стената, но все още не можеше да пази равновесие. Малкият ѝ мозък беше засегнат. Един ден, когато църквата усърдно се моли за нея, брат Шабан приближи, хвана я за ръце и последва заповед: „В името на Исус Христос стани и ходи!" Тя стана и тръгна и повече не легна. Това момиче се омъжи, роди деца, от които видя внуци до старост. Изцеление без какъвто и да е остатък от дефектите на болестта.   Имаше една възрастна жена в църквата, която имаше усещане в Светия Дух къде и кога да отиде. Където обаче отидеше, Светият Дух слизаше, хора се покайваха, приемаха новорождение, изпълваха се със Светия Дух, тежко болни биваха изцелявани. Същата жена живя повече от 100 години и служи до края с дарбата, която имаше.   Един ден я заварих в роднински дом. Бог я беше пратил. Когато затворих вратата след в себе си, в стаята усетих Присъстващия. Паднах на коленете си и не можах да правя нищо друго, освен да се покайвам. Изповядвах всичко, за което можех да се сетя или бях подсещан. Молих се със сълзи. Дойде един момент, в който всичко излях от сърцето си. Не остана нищо повече. Тогава дойде от небето сила - силата на спасението. Изпълни ме и прелях. Имах чувството, че някой събра цялото щастие от този свят и го хвърли върху мене. За около половин час аз ликувах, усещах Го. Този велик Бог беше дошъл при мен. Скочил съм и съм се предал на тази сила отгоре. Не исках да свърши този първи личностен контакт между мен и Бога. Когато молитвата спря и отворих очи, видях моите роднини, направили кръг около мен като за хоро. На моя въпрос какво правят, те отговориха: „Силата те хвърляше до тавана и ние решихме да те пазим да не би да се удариш в мебелите". Бях щастлив да видя моите братовчеди спасени и благословени като мен в един ден -16 май 1952 г.   Имахме по-голяма братовчедка, страдаща от перитонит на легло. В същия ден тя беше кръстена в Светия Дух и изцелена. Излязох от този дом като от баня - чист и щастлив. Малко се притеснявах дали когато изляза на улицата Исус пак ще бъде в мен. Оказа се, че да! Дали когато заспях вечерта Той няма да си отиде? Оказа се, че се събудих пак с Него. Не е ли чудо - Исус и аз тръгнахме в моето бъдеще да наследим Неговата вечност. Така един след друг семейството ни бе застигнато от Евангелието и спечелено за Исус. Включихме се активно в живота на църквата и станахме част от нея.   След няколко години майка ми сключи втори брак и аз бях приет от пастирското семейство на квартира у тях. Сега разбирам, че Бог е вършил в живота ми Своя план. След време пастирът беше преместен в гр. Пловдив и аз бях поканен да тръгна с тях, така че през 1955 г. се намерих в църквата в гр. Пловдив, заедно с моя пастир. Научих от него, наблюдавайки го, че да си пастир трябва да имаш голямо сърце и здрави ръце; да приемаш с любов хората и да ги носиш, когато падат от слабост или се спъват от невнимание по пътя. Той пееше, когато му беше тежко или съчиняваше нова песен. Пееше, когато му беше радостно. През 1956 г. той преведе книгата: „Това, което става по света" за  Уилиям Бранхам, а през 1963 г. преведе книгата на; Т. А. Озборн. Тези две книги предизвикаха полъх на съживление в цялата страна.  Християните започнаха да искат Божиите обещания с пост със задълбочена молитва.   Пристигна истината за изцеление чрез вяра в Исусовите рани. Това беше жива революция в Божието дело в България. Бях свидетел на спорове по този въпрос. От една страна, пастирът, от другата - дяконите, спазили доктрината на традицията. Те викаха срещу него: „Когато сме били болни, сме получавали най-големите откровения. Божията воля е да боледуваме". „Какви са тези нови учители, които превеждаш? Ще объркаш страната ни".  А младото поколение поглъщаше истината и я практикуваше. Заради преведените западни книги, брат Борис беше изгонен от гр. Пловдив до края на живота си. Не можеше спокойно да дойде и да общува със  семейството си. Веднъж получил кръвоизлив. Той дошъл в дома си, току-що влязъл и пристигнали от Държавна сигурност. Веднага го качили в това състояние  на влака и го експедирали за гр. Ямбол. Така до неговата смърт. Почина в болницата в Пловдив, плащайки голяма цена за истините, които разкриваше и проповядваше на хората. Вярвам, че това, което Исус му даде на небето, не може да се сравни с това, което е платил от себе си тук на земята. Преди да почине ми казваше: „Видях един Божи пратеник да идва до мен, приближи ме, хвана ревера на сакото ми и закачи медал за храброст". Видя наградата си преди да я беше получил. Това прави вярата!   Моята сестра, 11 години по-голяма от мен, беше тръгнала преди всички ни във вярата. Общението с баба и с чичо ни, чийто дом бяха вярващи хора, я беше привлекло. Още като дете, когато съм отивал у тях, виждах много мъже и жени да отиват в дома им. Пееха, молеха се, но това не ме интересуваше. Аз бях дошъл за игри и забавление с моите братовчеди. Един ден сестра ми решила да пости и да се моли по-дълго време. Докато стояла в стаята си, вратата се отворила и тя вижда Исус. Започнали разговор за около два часа. Накрая се сетила да попита Исус и за мен, малкия ѝ брат. Исус се усмихнал и казал: „Той ще бъде Мой проповедник". Аз го чух от нея, но не го приех. Смях се много на всичко това и после го забравих. Но сестра ми продължаваше в този път. По-късно в годините открихме един хубав пророчески дар, чрез който Бог ни водеше или показваше пътя в съдбоносни решения или ситуации. Много сериозни предупреждения сме получавали чрез нея, които буквално са се изпълнявали. Бог ни е ориентирал и помагал да избегнем много капани. Не само за нас - Бог работеше с този канал за много хора в страната.   Спомням си събитията през 1967 г. Някъде към края на пролетта сестра ми беше в Пловдив заедно с трите си деца. Една сутрин ми разказа един впечатлителен сън. Самата тя не го разбираше и търсеше начин да го разтълкува някой. Тя вижда в съня си, че е пред нашия баща, който беше починал преди 18 години, умислен и тъжен. Тя задала въпроса: „Защо си тъжен и умислен? Какво се е случило?" Отговорът бил: „Защото другите народи започват вършитба, а вие още не сте започнали жътва". Сестра ми попитала: „А къде ще бъде харманът, вършитбата?" Отговорът бил: „Там, където съм се родил".  Последен въпрос: „Как ще стане това, като мястото го владеят двама братя?" Отговорът: „Много скоро единият ще изтика другия."   От този сън разбрах, че тя е разговаряла с нашия Баща на духовете ни - Господ Исус Христос. Пророчеството беше, че много скоро Израел ще прогони арабите, което се случи в същото лято на 1967 г. Светкавичната война в Израел прогони арабите и завладяха земята, в която Бог ще вършее народите. Усещахме, че имаме светлина за Израел и политически събития в България, които се изпълняваха с голяма точност. Апостол Петър пише: „И така, пророчеството повече се потвърждава за  нас и вие добре правите, че внимавате на него, като на светило, което свети на тъмно място, догде се зазори и зорницата изгрее в сърцата ви" (II Петрово 1:19). Това ни правеше по-уверени и по-сигурни в пътя ни. Бог изпълнява Словото Си и ние крачим с нашия Цар в изпълнението на думата Му. Бяхме хора на позиция в определени моменти от живота ни. Благодарим за пророческия дар.   Следва продължение...