Завист и сравняване – разрушители на взаимоотношенията

"Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой може да устои пред завистта?” Притчи 27:4   Много хора искат да имат успешни взаимоотношения, но не си дават сметка, че съществуват ефективни разрушители на комуникацията и приятелството, които като рак разяждат връзките помежду ни. Едни от тези разрушители са именно завистта и сравняването.   Известно е, че завистта е отрицателна емоция, която изразява вътрешна злоба, предизвикана от успехите, радостта и благополучието на други хора. Философът Имануел Кант я разкрива като „Нежеланието и невъзможността да се види собственото благосъстояние и благополучие защото е засенчено от това на другите по причина на стандарта за сравнение“.   Безпорни характеристики на завистта, които лесно се открояват са елементи на пожелаването, злонамереност и ниско самочувстиве. Ако подходим честно към този проблем, следва да признаем, че завистта се среща най-често в близкото обкръжение – работен колектив, приятелски кръг, дори семейна среда. Предмет на завистта може да бъде материалните блага, външността, щастието, успеха, парите или способностите на другия. Като че ли коварното при завистта е тенденцията тя да се прикрива, маскира, да ѝ се придават по-безобидни форми и нюанси, защото се касае до проблем, които най-малко искаме да разпознаем в себе си. Така например често срещани симптоми на завистта, като напрежение, безпокойство, желание да се критикува, неискреност, изказване на възмущение и осъждение, могат да бъдат отнесени в други по-морално приемливи категории като „възмущение”, изказване на „обективно мнение”, даване на справедлива оценка на другиго и други. По този начин се препятства  идентифицирането на проблема и възможността за борба с този порок.   В исторически аспект, за първи път забелязваме проява на завист още преди Сътворението. В небесни места, един светъл ангел – Луцифер, завидя на Бога и реши да издигне своя авторитет над Божия (Исая 14:12-16). Възвишаването на себе си над другите и желанието за равенство със Създателя, в случая имаха за последици падение и вечно отхвърляне. В по-следващ етап, когато Бог погледна благосклонно на жертвата на Авел, виждаме, че Каин не успя да се овладее и изпълнен със завист извърши първото човекоубийство (Битие 4). Този раннен пример ни разкрива, как завистта е само на една стъпка от омразата и когато не й се обърне внимание, може да има деструктивен ефект.   Интересен е също примерът за разрушителната завист, която цар Саул изпитваше към Давид. Завист, която се прояви, когато се появи стандарт за сравняване. „Саул порази хиляди, а Давид десетки хиляди” (1 Царе 18:7). Историята ни показва жестокото и несправедливо преследване, в което завистникът Саул желаеше да погуби богоугодния Давид.   Завистливо отношение, прикрито под разнообразни форми, откриваме при приятелите на праведния Йов. В най-тежка ситуация, когато от тях се очакваше да състрадават и да бъдат съчувствителни,  поради ужасните беди, сполетели приятеля им, те сипеха укор, негодувание и осъждение. Струваше им се невъзможно Йов да е праведен, искаха да оправдаят завистта и злобата си, затова се надпреварваха, кой ще изкаже по-красноречиво „моралното си възмущение”. За да не изпадаме в подобни ситуации, би било добре да имаме предвид следната мисъл: „Моралното възмущение в повечето случаи е два процента морално, четиридесет и осем процента, възмущение и петдесет процента завист.” (Виторио де Сика).   Един критичен поглед върху проблема завист, следва да признае, не само пагубния ѝ ефект върху взаимоотношенията ни, но и абсолютно безполезната природа на тази емоция. Това е грях, от който е невъзможно завистникът да получи удоволствие или някакво предимство. И макар в светската литература да се срещат мнения, че завистта може да бъде силен мотиватор за личностно развитие,  би следвало християнинът да се съгласи с позицията, че здравословната завист не съществува! Тя никога не може да бъде богоугодно средство или мотив за преследване на цели.   От психологическа гледна точка, завистта се обяснява и като „жадуването за нещо, което друг човек има и вярването, че е несправедливо това лице да има (притежава) това нещо, а ние не” (Алберто Акоста, професор по психология, университет Гранада). Така, когато спорът между двете майки за живото дете, беше отнесен до цар Соломон (3 Царе 3: 16-28), забелязваме, че тази, чието дете беше умряло, искаше по един агресивен начин да бъде възстановен балансът. Струваше ѝ се несправедливо тя да страда, а другата да се радва на живото си дете. Тук завистта е толкова умопомрачителна, че навежда мисълта към болестно състояние.  Изследвания показват, че натрапчивата и самоунищожителна природа на завистта може да накара завистлив човек да страда много, дори в някои случаи причинявайки депресия. Така известният психоаналитик Ерик Фром я описва като „синдром, който е враждебен към самия живот”.   Редом до завистта, безпощадно върви и друг мощен разрушител на взаимоотношенията  - сравняването.  Себеизтъкването, самохвалството и желанието да се извисим над другите, разкриват не само нашата гордост, но и нездравата нагласа да се храним със завистта, която провокираме у другите. Сравнявайки това, което имаме спрямо това, което другите имат, е един от най-сигурните начини да направим себе си нещастни. Здравословно е да си напомняме, че винаги ще има някой, който е по-добър от нас или има повече.    Интересен библейски пример за сравняване намираме в ситуацията, когато Исусовите ученици се припираха помежду си, относно това кой е по-голям (Марк 9: 33-34). По-интересното е, че Исус не ги порица за егоцентричното желание, а им посочи правилния критерий – „Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител”. Оттук би следвало да е вярно, че ако смиряваме себе си и служим на другите, съвсем естествено ще растем в очите на околните.   Човек, който е склонен към поправление, може лесно да изпита себе си относно сравняването с откровени въпроси като: Искам ли хората да ми завиждат? Проявявам ли нетактичност към другите, като използвам способи за сравняване? Какъв е истинският ми мотив, когато споделям нещо за себе си? Инструкциите на Божието слово относно всякакъв вид хвалене са доста ясни: Нека ни хвали друг, но не нашите уста (Притчи 27:2). Също така трябва да помним, че всичко, що имаме, сме го получили (1 Коринтяни 4:7). И ако се хвалим с нещо, нека това да бъде, че разбираме и познаваме Господ, който е мислостив и правдив (Еремия 9:23-24).   За невярващите хора е нещо обичайно да завиждат, да се сравняват, да се състезават един с друг. Като Христови последователи, ние сме призовани да се допълваме и да си служим. Затова и вярващите в Бога са сравнени с части на едно тяло, жив организъм. Това неминуемо насочва внимание и към връзката между отделните частите, което напрактика се явяват взаимоотношенията помежду ни.  Имайки предвид опасноста от разцепление и разрушенията, които крият завистта и сравняването, нека браним грижливо нашите взаимоотношения, като се очистваме от всеки грях и неправда и се сремим към единство.   Когато човек осъзнае, че има проблем със завистта и сравняването следва да признае и възможността си за промяна. И тук, от съществено значение е тази промяна да се случва с парньорството на Светия Божий Дух, който обитава в нас.  Както бе споменато, завистта е пагубна за самочувствието ни. Ето защо лекарство в тази посока е развиването на благодарствен дух. Променяйки фокуса си от липсите и оскъдността, към Божиите благословения и обещания за нас, ще ни помогне да изградим манталитет, базиран на изобилието, поради Божиите неизчерпаеми ресурси.   Друг ценен механизъм за справяне с ниското самочувствие, причинено от завистта, е осъзнаването на нашата стойност. Всеки един от нас е безценен, тъй като прескъпа цена бе платена от Христос на кръста. Добра посока, която ще ни отклони от това да се сравняваме с другите, е сравняването със себе си. Това провокира поставяне на цели и ни прави по-емоционално стабилни. Ако пък започнем да се възхищаваме на другите за техните успехи, ще имаме възмжността да се учим от тях и ще се чувстваме добре за себе си. Много ключово в борбата със завистта и сравняването е да развием и умението искрено да се радваме с чужд успех. Споделянето на радост не само показва нашия ентусиазъм, но и факта, че вече не изпитваме мъка от благосъстоянието на другите.   В заключение, следва да припомним, че тези разрушители на взаимоотношенията, обикновено най-незабелязано се промъкват и непритеснявано се спотайват в нас, опустошавайки дори най-ценни приятелства. Адекватната реакция срещу този грях, ще направи животът ни по-щастлив и богоугоден. Блажен е онзи, който се е научил да се възхищава, но не завижда, да следва, а не да имитира, да похвали, но не да ласкае и да води, а не да манипулира.