Богословски възгледи за войната и военната служба

Първата част на статията можете да си припомните тук.   Най-общо казано, в християнското богословие има три преобладаващи възгледа по отношение на войната и това, може ли и трябва ли един християнин да  служи в армията. Тези три възгледа са намерили своето измерение в различни епизоди от хилядолетната история на църквата, но това е обект на друго, задълбочено богословско-историческо изследване. По думите на проф. Харолд Дж. Браун, „Войната – това е един жесток, всеобщ въоръжен конфликт – една първична реалност, която трудно може да бъде подчинена на каквато и да била теория“.    Въпреки това, за целта на тази статия, нека очертаем накратко тези три основни възгледа:   Християнски пацифизъм В своята крайност, християнският пацифизъм отрича всякакво участие на вярващи хора във въоръжените сили. Този възглед има и една по-умерена версия, християнското „въздържание“, т.е. допуска се вярващ човек да служи в армията, но изрично на позиция, която не изисква участие в реални бойни действия, а по-скоро поддържаща, логистична служба като например санитар, шофьор, готвач и т.н. Основният библейски текст, който се цитира  в подкрепа на този възглед е Шестата Заповед от Декалога, а именно: „Не убивай“(Изход 20:13). Правилно ли е това? За какво убийство става въпрос тук? Каква е главната задача на 10-те Заповеди (или Декалога)?   Въпреки че човекът е отделен от Бога поради греха и прогонен от Божието присъствие, Бог, в Своята голяма милост и любов, отново протяга ръка към човека под формата на Божия закон, даден на Мойсей на планината Синай – един морален кодекс и норма за християнска нравственост, валиден и днес (срв. Изход 1:1-17). Проф. Димитър Пенов търси връзка между християнския морал и възгледа за мира и войната. „Ще рече, искането да няма война и убиване и тук не е изолирано, а е мислено и предписано заедно с изпълнението на религиозните задължения към Бога и заедно с всички останали нравствени задължения към ближните“[xiv]. Въпреки, че шестата заповед се явява един от най-често цитираните библейски текстове като аргумент в защита на крайния пацифизъм като християнско отношение към войната, важно е да се подчертае, както и проф. Пенов отбелязва в по-горе цитираната мисъл по-горе, че декалогът третира убийството в контекста на религиозно-нравствените задължения към Бога и към ближните. Като извод можем да обобщим, че Шестата заповед «Не убивай» разглежда отнемането на човешки живот като криминално престъпление в битов контекст, а не като крайно средство на употреба на сила и авторитет (ἐξουσία) за наказване и възпиране на злото в обществото. Тези, които цитират Шестата заповед от декалога в книга Изход 20 гл. пропускат да проследят и други аспекти на Божия закон, описани от същия Мойсей в Изход 21 гл., а именно: „Който удари човек, тъй че той умре, да бъде предаден на смърт;“ (Изход 21:12). В случая отнемането на човешки живот има за цел да въздаде справедливост и да възпре злото в обществото.   Войната, от друга страна, е социално-политическо явление. Войната е състояние, среда, която обуславя отнемането на живот на един човек от друг човек. В този смисъл, войната има и по-широкомащабно измерение, което е свързано с упражняването на държавническа власт и сила от воюващите страни в стремежа за налагане на идеология, борба за справедливост, идеали или дори преследване на себични амбиции и чисто чвешка гордост и желание за власт и контрол (1 Йоаново 2:16,17).  Тези, които развиват систематично християнския възглед за пацифизма, мира и миротворството като божествена реакция на греха и злото, но без да разгледат библейските принцпи за неговото възпиране чрез справедливо наказание и упражняване на сила (от страна на държавните органи и въоръжени сили), остават темата непълна и незавършена.   Справедливата война Това е най-разпространеният богословски възглед в християнския свят, който се базира на вечния завет, който Бог сключва с човечеството, в лицето на Ной (Битие 9:6), така и на богословието на държавността, развито от ап. Павел в Римл. 13:1-7, когато пише до християните в Рим за тяхното отношение към властите. „Властващият е Божий служител за твое добро. Но ако правиш зло, страхувай се, защото той ненапразно носи меч. Той е Божий служител и отмъщава с гняв на онзи, който прави зло“ (Римл.13:4, нов превод от оригиналните езици). Тези и други места от Свещеното Писание дават основание да се изгради цялостна богословска доктрина за ролята на държавата и държавните органи армия и полиция като част от Божието домостроителство и устройство на обществото.               Така доктрината за справедливата война има седем важни характеристики: Справедлива причина – само отбранителната война е оправдана, т.е. тази, която има за цел да възпре агресия (чрез армията на съответната страна), да възстанови обществения мир и ред (чрез полицията, в случай на граждански размирици или гражданска война). Справедливо намерение – да възстанови мира и реда в страната. Справедливо оправдание – употребата на сила чрез оръжие е оправдано само тогава, когато всички други средства като дипломация и мирни преговори са се провалили. Официална декларация – решенията за справедливата война се взимат на най-високо равнище. Ограничени цели – целите трябва да ясни и точно определени. Съответни средства – средствата, които се използват в справедливата война трябва да съответстват на поставените конкретни цели. Имунитет на невоенното население – да се осигури защита и хуманитарна закрила за невоенното население. Както беше подчертано и по-горе, войната е социално-политическо явление, хуманитарна катастрофа, морално бедствие, което е трудно да бъде описано и управлявано от конкретна теория, по същия начин, както един горски пожар не се поддава на контрол, а следва своя, непредвидима логика на развитие. Затова и не винаги тези седем характеристики могат да бъдат ясно разграничени в един въоръжен конфликт, но поне дават известни насоки в опитите за неговото разбиране.   Превантивната война или „Кръстоносен поход“ Теорията на превантивната война предполага не отговор на агресия, след като тя е започнала, а по-скоро изпреварващо действие, с цел нейната превенция. В историята на Църквата има една много кървава страница и това са Кръстоносните походи. Това са поредица от религиозни войни между западноевропейските християни и мюсюлманите, които започват главно, за да се установи контрол върху Светите Земи – цел, към която се стремят и двете враждуващи страни. Тези осем на брой военни експедиции или завоевателни походи започват в 1096г. и продължават до 1291г. Въпреки на пръв поглед благородната и „оправдана“ кауза от западните църковни богослови, те представляват кървави, брутално жестоки и на практика военни походи, които постепенно изоставят религиозната кауза и се превръщат в средновековни завоевателни войни, довели и до разрухата на Византия и падането на Константинопол (1204) по време на Четвъртия кръстоносен поход.  В по-близката световна военна история доктрината за превантивната война е в основата и на първата война в Персийския залив - операция „Пустинна буря“ (199) и на втората - войната в Ирак (2003).   Апологетите на превантивната война дават пример от семейния живот. Ако човек види, че съседът му бие и малтретира жената и децата си, няма ли да очаква полицията да се намеси ако самият той не е достатъчно смел да го направи? Ако самоотбраната е оправдана и допустима, в определен момент може да се приеме, че изпреварващата атака е форма на самоотбрана. Както казва и латинската поговорка: „ако желаеш мир, готви се за война“. На индивидуално и личностно ниво мотивацията за превантивната война изглежда логична, но ситуацията се променя, когато този принцип се пренесе на международно и междудържавно ниво. В своята книга „Справедлива и несправедлива война“, Майкъл Валцер пише: „Превантивната война предполага наличието на общоприет стандарт за добро и зло, според който опасността може да бъде оценявана“.[xvi]Именно в това се крие и слабостта на доктрината на превантивната война – в международен план във всяка отделна държава критериите за добро и зло, за външна опасност или липса на такава могат да бъдат много различни. Така, докато за определена държава превантивната война може да бъде оправдана по своите вътрешни, субективни критерии, то за друга държава войната се разглежда като акт на агресия, какъвто е случаят и с настоящия братоубийствен военен конфликт между Русия и Украйна, който се разиграва в сърцето на Европа, пред очите на целия цивилизован свят.   Войната в умовете предшества войната в окопите             Бащата на историята, Херодот, казва, че на война първата жертва е истината. Всъщност, в XXI век войната започва много преди реалните бойни действия, войната започва в умовете и съзнанието на хората от двете страни на фронтовата линия (която, апропо, много често е доста неясна) и се води основно със средствата на медиите, Интернет и социалните мрежи. Тук се налага и друг един богословски и философски въпрос, който Пилат Понтийски задава на Исус Христос: „Що е истина?“ (Йоан 18:38). Има ли абсолютна, обективна истина или истината е относително понятие, разменна монета, „конвертируема валута“? Всъщност, различните видове „истини“ се използват като психологическо оръжие за масово поразяване чрез системна и целенасочена дезинформация с цел манипулация и оправдаване на войната и нейните последствия.   Трудно е да се даде ясна еднозначна оценка на една война или военен конфликт, който се случва буквално пред очите ни най-вече поради това, че никой, освен Бог, не вижда цялата картина в пълното й измерение – времево, социално-икономическо, геополитическо, но най-вече духовно. Въпреки това, станалата модерна фраза напоследък „всеки сам си преценя“, за съжаление, е неприложима по отношение на войната като социално явление, обществено бедствие и хуманитарна катастрофа – олицетворение на злото в най-грозната му форма.   Морална отговорност и духовен дълг на всеки вярващ човек и Христов последовател е да бъде добре информиран и подготвен по отношение на библейската перспектива и принципи, обясняващи войната и военната служба, което е проява на духовна зрялост и способност „да различава добро от зло.“ (Евреи 5:14).     П-р Гроздан Стоевски е ръководител на европейския екип на Military Ministry International, Великобритания; докторант в катедра „Практическо богословие“ БФ на СУ „Св. Кл. Охридски“, бивш офицер от БА.