9. ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА НА БРИТАНСКИТЕ ОСТРОВИ (II)

Когато през 5 в. англи, юти и сакси нахлули във Великобритания и завзели голяма част от нея, британците се оттеглили на запад в планините – Корнуол (наречен Западен Уелс), Уелс (наречен Северен Уелс) и Къмбрия, – но те очевидно не предприели нищо, за да проповядват евангелието на своите завоеватели. Евангелизацията на Англия – Кент, Уесекс, Мърсия, Нортъмбрия – дошла от две различни посоки. Група монаси начело с Ейдан пристигнали от остров Йона 6 северната част на кралство Нортъмбрия и мисията им се увенчала с успех. Келтската църква, към която принадлежали, била независима от Рим.

Друга група проповедници, водени от бенедиктинския монах Августин, била изпратена в Англия през 597 г. от папа Григорий I. На един от пазарите в Рим бъдещият папа веднъж видял да се продават като роби няколко светлокоси момчета. Той ги съжалил заради невежеството им по отношение на християнската вяра и се поинтересувал от кой народ са. „Те са англи“ – отговорили му. „Не англи, а ангели – казал той, като се вгледал в лицата им. – А от коя провинция в Англия са?“ „От Дейра.“ „Ами тогава трябва да ги изтръгнем de ira (от Божия гняв) – казал Григорий. – А кой управлява Дейра? – попитал той.“ „Техният крал е Ала“ – отговорили му. „Тогава хората на Ала трябва да пеят „Алелуя“ в земята на Ала.“ Когато станал папа, той си спомнил за тези момчета и изпратил Августин да проповядва християнската вяра в Англия.

Естествено римските мисионери, общо 40 на брой, слезли първо в Кент, където царувал Етълбърт, чиято съпруга била християнка. Августин бил приет радушно и скоро много хора се обърнали към Христа. Кентърбъри се превърнал в средище на християнството и не след дълго Августин бил назначен за „епископ на англите“ от папа Григорий.

Преди смъртта си през 604 г. Августин решил да се свърже с християните, оттласнати в Уелс от англи и сакси. Той искал да ги приобщи към традициите и обичаите на собствената си църква, защото в известен смисъл Келтската църква в Уелс следвала традиции, които той не одобрявал.

Уговорили се да се срещнат на едно място, известно по времето на Бийд като Августинския дъб, където е сега Ост на река Севърн. Преди пристигането на Кентските монаси, уелсците се разбрали, че ако Августин стане прав, за да ги поздрави като равни, те ще се вслушат в думите му, но ако остане седнал, с това ще покаже, че смята Римската църква за по-висша от Келтската, и те няма да го удостоят с топъл прием. С други думи, споразумели се да реагират според поведението на Августин, което щяло да бъде знак за неговата гордост или смирение. Августин не станал на крака и това определило хода на конференцията. Нищо не излязло от нея.

По това време в Северна Англия управлявал крал Едуин, синът на владетеля на Дейра. Дейра и Бърниша образували Нортъмбрия. За съжаление владетелят на Бърниша бил завзел Дейра. Но Едуин си възвърнал Дейра и завоювал земите на север до Единбург, който и до днес тачи паметта му. Едуин завоювал и територии в Южен Ланкашир. Преди смъртта си той владеел почти цяла Англия без Кент.

Но Едуин ни интересува преди всичко дотолкова доколкото след брака си приема християнството. Както видяхме, Кент е бил християнско кралство. Макар и езичник, Едуин поискал за съпруга дъщерята на краля, който бил приел християнството по времето на Августин. Разбира се, понеже на християните било забранено да се женят за езичници, кралят на Кент се противопоставил на женитбата. Но най-после било постигнато съгласие, когато Едуин обещал първо да даде пълна свобода на невястата си и свитата й да упражняват вярата си, и второ – да се замисли сериозно над Христовото евангелие.

Кентската принцеса Етелбър била придружена до Нортъмбрия от монаха Полинус от Кентърбъри и не след дълго Полинус проповядвал на краля и съветниците му. Почти всичко, което знаем за този период е взето от вече споменатата „Църковна история“ на Бийд. Според Бийд Койфи, езическият жрец, се обявил за приемането на християнството. Но вероятно още по-го- лямо влияние оказали следните думи на един от кралските благородници:

„О кралю, земният живот на човека, по моему, може да се сравни с бързото прелитане на врабчето през залата, в която зиме Ваше величество вечеря със свитата си. Насред чертога пламти огън, а навън бушуват снежни виелици. И докато седим така, врабченце някакво влиза през един от процепите и излита през друг. Докато е вътре, живинката е защитена от бурята. Но много скоро след това „затишие“ птичето се изгубва от погледа ни и потъва в мрачната зима, от която е дошло.Така и животът на човека се проявява за кратко, но какво го е предшествало или какво ще го последва, не знаем. Ако това ново учение може да ни даде някаква сигурност, ми се струва правилно да го приемем и да го следваме.“

В резултат на това, казва Бийд, „всички, които били предопределени за вечен живот, повярвали“ и се кръстили. Кръщението се провело на Великден, 12 април 627 г. в една дървена църква, която Едуин издигнал в Йорк. Койфи веднага се заел да унищожава езическите олтари и идоли. „Кой по-добре от мен ще унищожи тези неща, пред които съм се кланял поради невежеството си – казвал той. – Така чрез мъдростта, дадена ми от истинския Бог, ще послужа за пример на хората.“ Полинус останал цели шест години на това място да проповядва Христовото учение.

И така Дейра, Южна Нортъмбрия, се съгласила да приеме учението от Кентърбъри, тоест от Рим. Ала Бърниша, северната част на кралството, вече била приела учението на Ейдан от Линдисфарн. А двете църкви – Келтската (от остров Йона) и Римокатолическата, имали разногласия помежду си. Какво трябвало да се направи?

През 664 г. Осви, крал на Нортъмбрия, възпитан в Келтската традиция, свикал събор в Уитби. Аргументите на Уилфрид, представляващ Кентърбъри, надделели над тези на представителя на Келтската църква Коулман. Не след дълго по-голямата част от Англия приела възгледите на Римската църква.

През 668 г. гръцкият монах Теодор от Tаре бил назначен от папата за Кентърбърийски архиепископ и много скоро той свикал епископски събор в Хертфърд – първия събор на църквата в Англия, на който се решило да се раздели страната на диоцези, като за всеки диоцез отговарял по един епископ. От Рим в Англия пристигнал прочутият певец на химни Йоан, за да учи грубите англосаксонци да пеят хваления на Бога и да ценят църковната музика. Не след дълго и мисионери се отправили от Англия към Европейския континент, за двама от които ще споменем в следващата глава.

Още две имена – Кадмон и Алфред – от англо-саксонския период си заслужава да бъдат споменати. В „Църковната история“ на Бийд е посветена специална глава на Кадмон, който бил фермер от Нортъмбрия. По онова време бил разпространен обичаят след вечеря всички да пеят поред, като си подават арфата един на друг. Но Кадмон така и не можел да се справи с това, затова винаги се оттеглял от компанията при първа възможност. Една вечер обаче, след като си легнал в обора, където се грижел за конете, имал видение. Но нека оставим Бийд да ни разкаже:

„В съня на Кадмон се явил човек, който го поздравил по име и казал:

–   Кадмон, изпей ми една песен.

–   Не мога да пея – отговорил Кадмон – точно затова напуснах залата.

–   Нищо, пей.

–   Какво да пея? – попитал Кадмон.

–   Изпей за началото на сътворението – казал посетителят.

Кадмон веднага започнал да пее стихове във възхвала на Създателя… Когато се събудил, си спомнил всичко, което бил пял насън, като добавил и още. Скоро бил заведен при абесата Хилда от Уитби и помолен да й разкаже за своя сън. Дали му и откъси от Светото писание, както доктринални, така и исторически, и той много бързо ги обърнал в стихове. Абатисата и учените мъже от кралството сега вече вярвали, че Господ е излял Своето благословение над Кадмон.“

Втората бележита личност от англосаксонския период е Алфред, крал на Уесекс 871-899. Крал Алфред се стремил да даде християнско образование на своите поданици и поканил учени от континента да основат училища и да въведат народа в християнската вяра. Самият крал превел от латински „Църковната история“ на Бийд, за която стана дума по-рано, както и много от библейските псалми.

В едно от въведенията към книгите, които е превел, той казва:

„Това са водите, които Господ на небесните войнства е обещал за наша утеха, и Неговата воля е тези животворни води да потекат по целия свят от всички онези, които истински вярват в Него; и техният извор е Святият Дух.“

За да насърчи английските духовници да изпълняват задълженията си, Алфред ги снабдил с „Грижи на пастора“ на папа Григорий. В това свое четиво папата съветвал клира как да отговаря на духовните нужди на хората. Асер, един образован уелсец, когото Алфред държал в двора си, твърди, че самият крал не е можел да чете английски и латински ръкописи до 38-годишната си възраст. Ето защо той постоянно карал Асер да преписва текстове от Светото писание в джобната му книга.

Алфред ревизирал законите, изковани от предишните крале и ги снабдил с преамбюли, в които включил част от Мойсеевия закон от глави 20-28 на книгата Изход. Той също така казал на съдиите си, че Исус е дошъл на света не да унищожи, а да изпълни Божия закон. Ето защо те трябвало да проявяват милост и благост и да учат хората да се отнасят с другите така, както биха искали те да се отнасят с тях.

Крал Алфред ненапразно е бил наречен „Алфред Велики“.