Благословен, който иде в Господнето име!

За самаряните Исус Христос имаше вид на пътник за Йерусалим. По този начин в Самария наричаха юдеите въобще, но по отношение на Христос това определение имаше много по-дълбок смисъл. От самото начало на Своето служение Исус като че ли беше насочил лицето Си към Йерусалим. Но „Градът на мира“ не беше притегателен център за Него, защото там беше концентрирана духовната и светската власт. Исус не беше привлечен дори и от храма, който беше самото сърце на Юдея и юдаизма, макар че Той очисти храма от търговците. Неговият взор беше устремен към мястото, наречено „Лобно“. И в деня на Своето тържествено влизане в Йерусалим Той беше неумолимо привлечен от хълма, на който римляните отнемаха по най-ужасен и унизителен начин живота на враговете на цезаря и Рим. „Юдейският цар“ влизаше в царският град под възгласите на тълпата, която повтаряше пророческите думи на Захария, не за да се възкачи на трона на Давид и да сложи началото на бленуваното от избрания народ Месианско царство. Неговият път завършваше вън от Йерусалим с друго възкачване.   Носейки кръста Си, Божият Син щеше да се възкачи на лобното Си място, за да бъде прикован на кръст и издигнат над тълпата, коронован с венец от тръни. Тържественото влизане на Христос в Йерусалим постави началото на една поредица от събития, които се сгъстяват драматично всеки следващ ден от седмицата, която ние наричаме „страстна“. Затова и в днешния ден ние четем откъси от Писанието, свързани както с бурните възгласи на тълпата, посрещаща яхналия осле Исус Христос, така и с Неговите страдания, понесени с пределно смирение заради нас. Така в днешния празничен ден по един уникален начин се смесват радостта и скръбта, за да ни бъде напомнено за пореден път, но сега особено настойчиво, че за да спечелиш живот, трябва да загубиш живот; че опитността на новорождението е безусловно свързана с умирането на стария човек. И тук отново тържествува реализмът на Евангелието, отново сърцата ни са овладени от онази светла печал, която не ни води до отчаяние, а ни разкрива неизмеримата бездна на Божията любов – на тази любов, която възлюбва докрай, до последен дъх.    И тук се налага да коригираме начина, по който обикновено си представяме влизането на Исус Христос в Йерусалим. Понякога това влизане се представя едва ли не като едно продължително, всенародно празнуване на идването на Господа. Аз самият използвах думата тълпа, говорейки за събитието, а всъщност Христос е бил посрещнат от шепа хора, които са знаели за случилото се с Лазар. Възгласите не са продължили твърде дълго, а и самите ученици не са могли да осъзнаят какво точно се случва. Не казвам всичко това, за да омаловажа значението на това събитие, а за да насърча една по-реалистична представа за него, отколкото тази, която шедьоврите на изобразителното изкуство ни създават. В същото време трябва да си дадем сметка, че в онзи момент се изпълни едно пророческо слово, което е записано в книгата Псалми: „От устата на младенците и сучещите приготвил си хвала" (Матей 21:16, Псалм 8:3). Христос не беше посрещнат с радостни възгласи от народните водачи, а от децата, и това беше единственият случай по времето на земното Му служение, в което Той беше прославен като Цар и Господ. И тук няма как да не си спомним думите на Христос: „Който не приеме като детенце Божието царство, той никак няма да влезе в него.“ (Лука 18:17). Способни ли сме да се радваме ние, възрастните, по начина, по който се радват децата? Обременени от своите предубеждения, опит, знания, преценки, самонадеяност и гордост, способни ли сме истински да се зарадваме? Или приемаме вече радостта като нещо лекомислено, детинско, неподобаващо на възрастта, положението или знанията ни?   Радостно е, че откъсът от апостолските писания идва от Посланието към филипяните. Прочетеното ни напомня за Божественото спасително самопонижение, което е пример и за самите нас. Затова и апостолът настоява: „Имайте у себе си същото съзнание, което беше и у Христос Исус…“ (Фил. 2:5).  Но с какво най-вече помним всички ние това послание? Не ли с призива на ап. Павел да се радваме? „Радвайте се всякога в Господа! Пак ви казвам: Радвайте се!“ (Фил. 4:4). Защо е толкова настойчив апостолът на езичниците? Можем да отговорим простичко по следния начин: защото радостта е белег на истинския християнин. Тези, които наричат себе си християни, но са мрачни, раздразнителни и постоянно ядосани, непрестанно осъждащи и недоволни, те не са истински християни. Звучи ви може би крайно, но е вярно. Христовите ученици са радостни хора, те се радват заради победата на Христос, за Божията победа в Христос. И тази радост беше възвестена още с раждането на Божия Син в плът: „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци.“ (Лука 2:10).   Когато Христос се възнасяше на небето, учениците Му се поклониха и „се върнаха в Йерусалим с голяма радост“ (Лука 24:52). Когато Филип проповядваше и вършеше знамения в Самария, а „нечистите духове, като викаха със силен глас, излизаха от мнозина, обладани от тях; и мнозина парализирани и куци бяха изцелени“, тогава сред народа настана „голяма радост“ (Деян. 8:7-8). Павел и Варнава доставяха „голяма радост“ на всички братя във Финикия и Самария, когато им разказваха за обръщението на езичниците (Деян. 15:3). Апостол Яков уверява своите читатели, че трябва да смятат за „голяма радост“, когато попадат в разни изпитания (Яков 1:2). Апостол Йоан ни уверява, че за него няма по-голяма радост от това да знае, че неговите чада пребъдват в истината (3 Йоан 1:4).  По този начин говорят апостолите за истинските християни. Те са хора не просто на радостта, а на „голямата радост“, която препълва сърцата, избликва в благодарение и вика като децата в деня на тържественото влизане на Господа в Йерусалим: „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име!“  Но на какво – ще каже някой – да се радваме ние днес? Как да бъдем носители на тази радост във време, в което това, което хората притежават, е много по-важно от това, което те са. Какво толкова се случва в живота ни, та движени от „голяма радост“ да се уподобим на децата и заедно с тях да славим Божия Син не само в празничен ден като днешния, но във всеки един ден от живота си?   Днес наистина е добър повод да запитаме себе си дали е празнично в сърцата и душите ни. Можем да открием, че сме безразлични, също като повечето от йерусалимските жители в онзи ден, претоварени от ежедневните грижи и обичайните задължения, слепи и глухи за случващото се, напълно отстранени от радостта на малцината, събрани около градските порти. Но нали все пак сме тук – може да възрази някой от нас. Да, тук сме и тогава мнозина бяха там, на онова място, но вътрешно те не се развълнуваха и не се присъединиха към радостта на онези, които разстилаха дрехите си пред преминаващия Исус.    Възможно е обаче да не сме безучастни към случващото се и да считаме проявата на голяма радост за нещо напълно неуместно. Спомнете си, че някои фарисеи казаха на Исус: „Учителю, смъмри учениците Си.“ (Лука 19:39). Не сте ли забелязали, че в нашите църкви доста често проявите на радост се приемат като нещо неподобаващо и неуместно. Дори когато такава радост изпълва сърцата ни, ние се смущаваме и се чудим какво точно да правим с нея, как да я изразим и въобще уместно ли е да я изразяваме. Струва си на този ден отново ясно да чуем отговора на Христос: „Казвам ви, че ако тези млъкнат, камъните ще извикат.“ (Лука 19:40). Понякога се чудя по какъв начин хората, които за първи път прекрачват прага на нашата църква, възприемат всичките ни уверения за радостта, която изпитваме от вярата си в Господа, виждайки нашите намусени, отегчени или безразлични лица. Трябва да си дадем ясна сметка какво всъщност се случва на нашите богослужения, защо всички ние сме събрани заедно. Не за това ли да приветстваме между нас Онзи, Който обеща да бъде заедно с всеки двама или трима, събрани в Неговото име? Често казваме, че богослуженията ни са празник или поне трябва да бъдат празник. Можем ли да убедим някого, че наистина празнуваме, ако сме навъсени, отегчени или безразлични? Бихме могли да се опитаме да се оправдаем с това, че радостта е вътрешна, невидима за очите, но това в повечето случаи си остава само оправдание.   Нека отново да се върнем към твърдението, че белегът на истинските християни е умението им да се радват. Нека да добавим: за истинските християни е характерно това, че умеят истински, от все сърце да празнуват пришествието и присъствието на Този, Когото признават за Господ и Цар на своя живот. Тук естествено не става дума за някакво повърхностно, лековато или плитко ликуване. Говорим именно за радост, за голямата радост от това, че Този, Който влиза през портите на сърцата ни, за да бъде с нас и да сподели нашия живот е Божият Син. С радост ние приветстваме Неговото победно шествие, което води към Голгота, защото страданията Му, спасителното Му самопонижение, пролятата кръв са цената на новия живот, който чрез действието на Святия Дух се простира върху всички измерения на нашето съществуване. Да, тази радост не може да бъде повърхностна, защото извира от знанието, че сме купени с цена, която само Бог би могъл да плати. Да, ние празнуваме, защото днес предвкусваме победата в условията на този паднал свят. Предвкусваме победата, която Христос ще извоюва за нас седмица по-късно, преминавайки преди това през предателството, отхвърлянето, поруганието, унижението, изтезанията, човешкия съд и смъртта.    Позната ли ви е тази голяма радост, за която говорят апостолите? Дали пък не е поизбледняла в повечето от нас? На какво се дължи този дефицит на радост, това неумение да празнуваме? Със сигурност не се дължи само на темперамента ни. Ако вярваме във всичко, което Писанието ни казва за Христос и Неговата кръстна смърт, ако вярваме в Неговото Възкресение, постоянно присъствие в Църквата, Неговото Тяло,  ако вярваме, че Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения ни Святи Дух, то радостта ще блика в сърцата ни. Ако вярваме… Да, именно, ако вярваме. Ако вярваме с вярата, която е въплътена в живота ни, която е плът от плътта ни и кръв от кръвта ни. Вярата, която е не просто и само убеждения, познаване на библейския текст и на основните истини на вярата. Какво искам да кажа? Искам да кажа, че вярата ни се нуждае от обновление, от преосмисляне, от задълбочаване. Нужно е и ние като бащата на обладаното дете да извикаме към Бога: „Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие“ (Марк 9:24).    Пред нас е една седмица, в която това може да започне да се случва за нас.  Затова нека да не отлагаме, защото днес наистина е благоприятният ден. Нека да приветстваме идещия Господ, както правим всеки път по време на Господнята трапеза: „Осанна във висините. Благословен, Който идва в Господнето име. Осанна във висините!“ Нека се присъединим към Неговото шествие, да Го придружим до храма, Който Той очисти от търговците, и с внимание да слушаме Неговите последни наставления към учениците. Нека пристъпим към трапезата, на която сам Той ни кани, за да имаме дял с Него. Нека да Го придружим по кръстния път и да застанем под кръста заедно с Мария и Йоан, и да чуем заедно с тях молитвата на страдащия Праведник: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“ (Лука 23:34). Нека в сутринта на първия ден от седмицата да отидем заедно с жените на гроба и да чуем думите на ангелите: „Няма Го тук, но възкръсна.“ (Лука 24:6). Ако искаме Той наистина да бъде Господ и Цар на нашия живот, можем да извървим този път, можем да Го помолим да обнови и утвърди вярата ни, да върне радостта от спасението ни, да ни направи хора, които умеят да празнуват присъствието на Бога в собствения си живот, за да бъде радостта ни пълна, за проумеем наистина, че радостта ни в Господа е нашата сила (Неемия 8:10).