Пресечна точка

Сигурно сте чували определението на думата “грях” в оригиналния език на Стария и Новия завет - "да пропуснеш целта", "да не уцелиш мишената", "да не достигнеш до мерителната летва". Колкото повече се потапям в Божието царство, толкова повече разбирам значението на тази дума. Може да не е популярна дума днес, но е ключова за разбиране на реалността. Нека се опитам да го обясня.   Докато растях, най- ценното в нашия дом бяха книгите. Нямахме много неща, но книги имахме в изобилие. Растях с приказки, легенди, със световете на Джек Лондон, Чарлс Дикенс, Емилио Салгари и още, и още. Не мисля, че някога ми е било скучно. Изкусно написаните истории забавляват, учат, провокират размисъл и търсене. Но колкото повече порасвах, толкова повече този инстинкт за търсене, за намиране на смисъла ставаше все по-дискомфортен. В някакъв юношески момент започнах да се чувствам много измамена, че живея в период, който никак не харесвам. Това бяха първите години на прехода, след падането на комунистическия режим. Бях гневна и обидена, че никой не ме е питал кога и къде да се родя, че важните неща в живота ми се решаваха някъде свише, без моето участие… Детска му работа. Аз обаче много исках да знам Кой е “виновен”, Кой е причината за всичко и на Кого мога да се “скарам” или поне да се оплача.    И се започна трудното търсене и изследване. Първа спирка, разбира се, бяха книгите. Четях философи, различни светогледи и религиозни източници. После бяха разговорите и дебатите - с най- добрата ми приятелка, със съученици и учители. В онзи период харесах някои философи, а други направо ме отблъснаха. Но някак не намирах Голямата истина, Смисъла или обянеснението на всичко, което да донесе мир.    С най-добрата ми приятелка обсъждахме всичко прочетено или научено всеки ден, с часове, у дома или докато се изпращахме една - друга след училище.    Спомням си, доста по-късно, един пастор от града ни ми каза, че е дочул какво си говорим, докато е минавал покрай нас на тротоара. И казал на църквата да се молят за тези две момичета, които явно търсят Бога. (Или Той издирва тях.) След около година търсения, започнах да чета Новия завет. Без много да разбирам. Една вечер почвах отначало Евангелието на Матей. И този път тексът оживя, заговори и аз го чух! Четях, спирах, молех се, говорех на Бога, Когото най-сетне разпознах. От месеци се сърдех на някакъв непознат бог, по детски ме беше яд за невъзможни неща. А Той през цялото време ме е обичал! Не през тези 16-17 години, през които мен ме е имало тук на земята.  Умрял бе за мен (и за такива като мен) преди повече от две хиляди години, планирал бе вселена, земя за нас от преди да почнем да отброяваме времето… Хем умът ми не го побираше, хем най-накрая нещата сякаш се наредиха като пъзел. Тази нощ признах и приех Бога за мой Господ. Не разбирах много какво значи грях и защо грешната човешка природа е толкова важен фактор в осъзнаването на реалността. Можете да си представите, че човек на 16 г. все още няма време да бъде “голям грешник” по човешките стандарти. Но започнах да разбирам от евангелията, че каквито и “грешки” да бях направила, те костваха живота на Христос. А Той го даде доброволно!    Бог сигурно благо се е усмихвал над мен в онази вечер и е очаквал да дойде сутринта и да ме изненада още веднъж. Едва дочаках да стигна на училище и да споделя с най- добрата си приятелка, че вече съм повярвала. Очите ѝ светеха, а тя каза: И аз! Минаха години преди да разбера какъв подарък свише е било това- да вляза в Царството му с един от най- близките ми човеци.   Така започна пътят ми с Бога. С усещането за мир, за това това, че най- сетне съм намерила мястото си, че съм добила смислена представа за реалността, че най- после тръгвам от правилната точка. Сега вместо гняв към някакво непознато божество, в мен заработи жаждата да познавам - Бога и Неговия разказ.    Този Божий разказ е удивителен. И до ден днешен продължавам да откривам нови детайли в него. Но същевременно е непоклатим и устойчив както нищо друго. Той е белязан от един специфичен символ, който се е отпечатал във всяка сфера от реалността. Той бележи центъра на историята, цивилизацията, летоброенето. Това е кръстът. Кръстът, който допреди две хиляди години имаше само едно значение - на страдание, унижение, скръб и смърт. Смърт, която беше необходима, за да плати грешките ни, греховете ни, пропуските ни, неспособността ни да се мерим с идеала. Същият този кръст, заради Христос се облече с нова символика - на надежда, на победа, на ясна цел. Христос възкръсна! Не само че направи кръста, на който бе провесен централната пресечна точка на човешката история, но както подобава само на Един Трансцедентен Бог и безгрешен Бог - Човек, Той победи!    Сега, когато гледам назад, си давам сметка, че кръстът стана пресечната точка и на моята лична история. За всичките ми прегрешения, за всичките ми неуспешни опити да намеря и даже улуча целта, Христос го стори вместо мен. Начерта този голям, тежък, очевиден кръст като мишена, която няма как да подминеш. Като ориентир в хаоса на този паднал свят. Като пътепоказател за старт и финиш, като пътеводител за най-смисленото приключение на живота.    Тези библейски термини за грях, старозаветният חֲטָאָה (ххата) и новозаветният ἁμαρτία (хамартия) са ключови за правилното калибриране в човешката действителност. В това, че Бог ни е създал със съвършено намерение и е поставил мярка, по която да се ориентираме и подравняваме. Но че всеки от нас се провали, не улучи мишената, не заслужи награда. Че за нашите неуспехи и провали заплати Друг, Който слезе от Небето, живя между нас, изпълни всички изисквания, улучи целта и ни остави пълен пътеводител как да Го следваме, за да се справим и ние.    Сега моят провал не лежи на моите рамене. Христос го понесе. Замени го с парадокса на Божественото бреме. Неговото иго е благо и леко. Защото лабиринтът на живота е пред всеки от нас. Но каква разлика между това да вървиш сам и това Онзи, Когото познаваме като Пътя, Истината и Живота да те държи за ръка.