Битката за Библията: Интервю с Лори Ан Феръл (Част 2)

Превод: Соня Илиева, 29.03.2009

Лори Ан Феръл преподава ранна съвременна история и английски език в университета в Клеърмонт, Калифорния. Тя започва да изучава като втора специалност текстовете на Англия по времето на кралете Тюдор и Стюарт. Преди да влезе в академията през 1980 г., д-р Феръл работи в университета „Йейл”, където по-късно завършва докторската си степен и публикува своята книга върху английската Библия. В книгата тя пише за социалния и политическия контекст на събитията, документирани във филма „Битката за Библията”.

Как идеите на Уиклиф са се разпространявали въпреки тежките забрани, наложени от църквата върху неговите произведения? Кои са били разпространителите на убежденията на лолардите? Предавали ли са се тези идеи от поколение на поколение? Лолардите имали ли са църковни събрания във формата на паства? Колко разпространена е книжовността в средновековна Англия?

Мисля, че историците не са склонни да оценяват силата на книгите като предмети, които имат символичен и материален смисъл, разпростиращ се извън тяхното съдържание. Бих казала, че предпоставките за разпространение на най-добрата идея на Уиклиф (повечето от другите му идеи са били неразбираеми за обикновените хора, болшинството от които не са познавали латински или английски по това време) е живата опитност чрез гледане или слушане на Библията на английски език. Тези книги дори след смъртта на Уиклиф и лолардите продължават да бъдат мощни и трайни пазители на спомена за християнската вяра на народа.

Лоларди е името на едно стихийно и непоследователно явление, което в различните райони било различно и често много индивидуалистично. Не бих твърдяла, макар някои историци да го правят, че движението на лолардите някога е било считано за организирано движение. Всяка група, която се е събирала с цел да преписва или чете на глас забранена Библия на английски език, е била преследвана, ако се знае за нейното съществуване. Това от своя страна създава трудности за нас днес при преценката на размерите на местните практики на лолардите. Точно както Уиклиф не е бил първият протестант, така според мен и лолардите не са.

Не можем с точност да преценим предаването на идеите на лолардите. Една обичайна практика за историците на протестантизма е да търсят неговите корени преди Реформацията. Вероятно защото самото християнство има своите корени в един исторически момент през 1. век от християнската епоха и така всяко нещо, което се появява след апостолския период, е считано за еретично. Трябва да помним, че дори протестантите от 16. век не са се наричали протестанти. Те са нямали представа, че някога ще ги наричат по този начин, виждали са себе си като по-добри християни.

Аз смятам, че самите лоларди са били смели, много странни, живеели са на далечни разстояния едни от други, макар че не всички са били бедни. Библията на английски език е най-уникалното нещо в техните практики. Тяхната отчаяна смелост е била концентрирана в провеждане на същите ритуали, но дейността им е непозволена. А самата дейност е достатъчна, за да внуши страх, но не много по-различна от практиките на Римокатолическата църква.

Ако властта и влиянието на лолардите са преувеличени, как интересът към прекия контакт с Библията (колебая се да го нарека начало на Реформацията или начало на протестантизма) е толкова последователен в годините между Уиклиф и Тиндейл? Изглежда, че до времето на Тиндейл не е имало активна печатарска индустрия, както и активно протестантско движение в Континентална Европа. Има ли начин да се проучи това?

Няма начин това да се проучи със сигурност. Човек просто стига само до общи твърдения. Ето моето мнение: англичаните са били безумно влюбени в думите, както и в английския език, което обяснява защо в тяхното Възраждане не присъстват толкова живопис и музика, колкото драма и поезия. Идеята за Библия на английски език се е харесала на това кралство, преждевременно съзряло силата на образованието. Степента на образованост в Англия не е била висока по нашите стандарти, но по тогавашните европейски стандарти тя е била наистина уникална. Идеята за този важен текст на народен език е разбираемо приета от всички в една страна, в която народният език е литературен език много по-дълго, отколкото народните езици на другите култури.

Макар че е бил основен участник в обръщането на Хенри VIII към един доста прагматичен протестантизъм, Томас Кренмър става законен водач на Английската реформация. Кажете ни нещо повече за неговото потекло, за това, какво го е накарало да се отвърне от вярванията си в Епископалната църква към убеждението си в личната опитност на Библията?

Не бих казала, че неговият цялостен принос е бил прагматичен, а по-скоро литературен и вдъхновяващ за останалите чрез неувяхващата красота на английската Книга на общата молитва. Както всички протестанти в началото на 16. век Кранмър е бил обучен в католическото свещеничество. Идеите на Лутер сигурно са имали огромно влияние, както и тези на реформиралия се католически хуманист Дезидериус Еразъм (Ротердамски – б.р.). При Хенри VIII Томас Кренмър просто се е предпазвал и е играел двойна игра като политик. Единственият начин за оцеляване, ако трябва да говорим истината. Въпреки че очевидно доста силно е бил повлиян от новите идеи на времето.

Разбира се, историческата актуализация на тези въпроси обърква досегашните ни представи. Това, което се появява в началото на 16. век, е наречено евангелизъм (букв. евангеликализъм) от неговите поддръжници и може лесно да бъде разглеждано като реформаторско движение, което Католическата църква държи под контрол. Всъщност много от реформите, предложени от евангелистите в началото на 16. век, са предмет на Съвета в Трент, а по-късно са приети от римското папство. Ясно е обаче, че Кранмър е имал нужда от по-свободната религиозна атмосфера, установена по-късно при Едуард VI, която позволява той да изразява идеите си открито и по този начин обхваща две поколения.

Погрешно ли е да се използва терминът фундаментализъм при характеризиране на пуританското движение?

Да, мисля, че е погрешно, защото той е изтъркан. Никой през 16. век не е трябвало да защитава религиозната свобода. Ходенето на църква не е било избор и само най-радикалните християни защитавали тезата, че хората имат избор за това, как да почитат Бог. В смисъла на библейската точност всеки през 16. век е бил фундаменталист. След като римският католицизъм отхвърля религия, основана само на Библията, пуританите били почти като всички протестанти в Англия. Просто те са били малко по-нетърпеливи за провеждането на реформите в желанието си да се изчисти всяка следа на католицизъм от Англиканската църква, включително епископската й структура и помпозната орнаментация.

Аз не съм склонна да търся много силна връзка между несъизмеримо с днешното време историческо явление като пуританството и съвременните събития. Дори нашето минало представлява една чужда страна, която нападаме и култивираме за своя сметка, и историците дават всичко от себе си да се представят смирени и почтителни към нея. Тази страна (САЩ – б.пр.) е основана (поне в североизточната част) от горещи застъпници на свободата. Свободата да накарат хората да се покланят на Бог по начини, които английското правителство не би одобрило. А това е факт, който винаги ме е карал да се колебая.