Благодарна зависимост

Писмото към евреите започва с най-дръзкото и най-ясното възможно твърдение за това какво е новото и различното в Рождество Христово. Бог винаги е общувал с хората по различни начини. Но ние се нуждаем да получим от Бога нещо повече от информация. Кулминацията на историята е изпращането на Сина: когато цялата информация е предадена, ние все още трябва да разберем, че целта на всичко това е взаимоотношение. Накрая Бог говори чрез Сина, така че да можем да схванем факта, че истинското познаване на Бога, истинският отговор на Словото на обещанието и живота е въпрос на взаимоотношения. То означава да стана Божие дете. Следствието от това е, че самите ние се научаваме да говорим и да действаме по такъв начин, че и другите да пожелаят да споделят тези взаимоотношения.   Авторът на Посланието до евреите казва, че Синът е наследник на цялото творение. Синът е животворният принцип на цялата реалност. Синът излъчва и отразява неописуемата красота и светлина на източникът, от който Той идва. Когато Синът се ражда сред нас Неговият неограничен, непресъхващ поток на светлина и слава, на интелект, ред и любящо съзерцание се излива в контейнера на един човешки ум и тяло. Чрез това, което Той след това прави в този човешки ум и тяло възможностите на човешкия живот са завинаги променени и ние сме поканени на същото място в небето, което Синът заема от вечността – мястото, което евангелието според св. Йоан нарича „най-близко до Божието сърце.” Авторът на писмото триумфално твърди, че по този начин нашата човешка съдба е да бъдем по-близо до Бога дори от ангелите. Християнските поети и мислители често са си представяли как ангелите се взират в нас с удивление – толкова маловажен материал, толкова ограничени възможности, такава способност за себеизмама и дребнавост и все пак такова обещание за бъдещето.   Взаимоотношенията са новото, което идва на Рождество, новата възможност да бъдем свързани с Бога така, както е свързан Исус. Но тук има една уловка и предизвикателство. За да достигнем до това славно бъдеще ние трябва да научим как да бъдем зависими от Бога. Словото предизвиква у нас тръпки, особено у нас, които сме горди, независими модерни хора. Ние говорим за „зависимите” хора със съжаление и загриженост. Ние мислим за зависимости от наркотици и алкохол, и сме обезпокоени от отношението на зависимост, което може да бъде създадено от подаянията и отчаянието. С други думи, ние мислим за зависимостта като за нещо пасивно или не съвсем свободно. Но нека за момент да погледнем нещата от другата страна. Ако мислим за това, че сме зависими от въздуха, който дишаме или храната, която ядем, нещата изглеждат различни. Още повече, ако си напомним, че ние сме зависими от нашите родители. Те ни учат как да говорим и да действаме, и преди всичко как да обичаме. Има зависимост за това да получим всичко, от което се нуждаем, за да живеем. Има зависимост, свързана с това как да учим и да живеем. Част от човешкия проблем е, че ние смесваме тези напълно удачни и даващи живот зависимости с пасивността, която може да ни пороби. Опитвайки се – напълно правилно – да избегнем пасивността, ние можем да бъдем уловени от фантазията, че нямаме нужда да приемаме и да се учим.   Това е причината посланието към Евреите да описва Сина по начина, по който то прави това – блестящ, творчески, пълен с живот и разум. Синът е всички тези неща, понеже Той е зависим, понеже приема Своя живот от Отца. И когато ние най-накрая пораснем в пълнотата на Неговия живот, ние, подобно на Него, ще бъдем пълни с радост и без срам зависими. Ние сме готови да приемаме всичко, което Бог желае да ни даде, готови да научим всичко, на което Той иска да ни научи. Това е една изцяло творческа зависимост, напълно противоположна на пасивната. Това означава да бъдеш възможно най-близо до най-свободната дейност, която можем да си представим – Божията вечна любов, течаща през нас.   В някаква степен всички ние признаваме това, понеже всички виждаме нещо подобно в действие в нашия семеен живот и дори в приятелствата ни. Зависимостта един от друг, приемането и ученето са естествени неща, естествени изражения на близост и доверие. И все пак, след дългите векове човешки опит, ние сме създали цяла една култура, която е като цяло нетърпелива към ученето. Ние искаме да достигнем до момента, в който можем да кажем: Добре, това е достатъчно, зная това, което е необходимо – и относно приемането – ние не желаем да бъдем задължени на другите, а да бъдем независими.   Мога да чуя гласове от поколението на моите родители и прародители, които казват, че не желаят благотворителност, не желаят да бъдат задължени, не желаят да са подпомагани от държавата или от някой друг.  Тези твърдения показват едно щедро нежелание да се обременяват другите. Но това може също така да показва един копнеж за живот, който е изцяло контролиран от мен самия и не се нуждае от външна помощ. Един от най-лошите ефекти на тази култура на нетърпеливост и гордост е това, което тя причинява на тези, които са най-очевидно зависими – престарелите, тези с физически или психологически затруднения или увреждания и, разбира се, децата. Ние изпращаме послание, че ако не стоиш на собствените си два крака и ако се нуждаеш от постоянна подкрепа, ти си аномалия. Ние ще се грижим за теб (с дълбока въздишка), но, честно казано, това не е идеалното положение.   В случая с децата ние полагаме всички усилия, за да ги превърнем в малки консуматори и изпълнители веднага щом това стане възможно. Ще ви изпитваме неуморно в училищата, ще ви засипваме с реклами, често с явно сексуално съдържание, ще ви накараме да се тревожите за своите шансове и умения, с които ще трябва да се справяте в света, ще направим всичко по силите си, за да бъде детството ви кратък и доста неудобен период на преход към света на истинските неща – който е независимост, превръщането ви в удобно колелце от социалната машина, което не се нуждае от особена поддръжка.   Можем ли ние като общество да приемем и дори да се радваме на факта, че има място за удачно и зряла зависимост – че хората имат нужда да приемат и да учат: не че те трябва да достигнат до точката където да престанат да получават и да учат, но да развият един навик на приемане и учене, който постоянно да се обновява? Можем ли да помогнем на децата да се наслаждават на тяхната зависимост, така че не просто да я оставят зад себе си, но да я употребяват със свобода и въображение докато растат?   Това изисква ние възрастните да научим два трудни урока. Единият е просто отново да се свържем с нашата собствена способност да приемаме и да учим с радост и въодушевление – да станем като малките деца както Някой някога е казал. Другият е да бъдем готови да осигурим сигурността и подкрепата, от които децата се нуждаят – да създаваме сигурни места където те могат да учат, където могат да правят своите грешки. Да направим това означава да покажем, че ние ценим зависимостта и че няма просто да я използваме или да я игнорираме.   Да приемем и да се радваме на нашата собствена зависимост ни дава видението и енергията да се уверим, че другите имат свободата също да извлекат най-доброто от своята зависимост. Това означава да работим, за да дадем на всички деца сигурния свят, от който те се нуждаят.   В нашето общество има достатъчно проблеми – деца, които никога не са познавали стабилност в семейния си живот, които никога не са познавали баща или които са били принуждавани да поемат отговорност за някой родител или за брат, сестра или майка която е болна, пристрастена или недееспособна по някакъв друг начин, деца с родители работохолици, материално добре, но лишени от топлота и почивка със своето семейство. Или дори по-лошо – деца и млади хора, които са систематично експлоатирани чрез сексуален трафик, деца, уловени в културата на уличните банди.   По света тези проблеми, както и множество други, са явно видими Вероятно един от най-отблъскващите феномени, който все още засяга живота на хиляди деца е експлоатацията на деца в безсмислени и варварски граждански войни – деца, които са отвличани, малтретирани, превърнати  убийци, използвани като сексуални роби. Да слушаме за тези неща е почти непоносимо и все пак скандалът продължава.   Тези деца са създадени, като всички нас, за да станат напълно и съзнателно Божии деца, да се радват на тази слава, за която говорихме преди няколко минути. Тяхното страдание е една обида за Божията цел, един презрителен отказ на Божия дар от страна на тези, които ги държат в различни видове робство.   Божият дар на Рождество е взаимоотношения, не просто още едни човешки взаимоотношения, но връзка с Бог Отец заставайки там където стои Исус, заставайки в потока на цялостната Му любов и творчество, даване и приемане. Да отидем на това място и да бъдем вкоренени и утвърдени там означава да се откажем от своя страх от зависимост и да отворим сърцата си, за да бъдат те нахранени, уголемени и преобразени. Това на свой ред означава да помислим как ние самите можем да употребяваме зависимостта в себе си и в другите, как ние приемаме положителната зависимост включена в един живот на учение и растеж и да си помагаме един на друг да се справим добре  с това.   Важно е не всеки да стои на собствените си два крака и да се превърне в заслужаващ доверие „независим” консуматор, който допринася за БВП. Това, което очакваме един от друг в едно щедро и зряло общество, е свързано повече с всички нас учещи се как да искаме един от друг, как да получаваме един от друг, как да зависим от щедростта на тези, които ни обичат и стоят до нас. И това отново означава една особена грижа за тези, които са в най-голяма нужда и се нуждаят от нас за сигурност  и гаранция, че за тях има подкрепа и стабилност.   Докато се учим как да зависим с благодарност ние се учим как да внимаваме и да отговаряме на зависимостта на другите. Може би чрез Божията благодат по този начин ние ще се научим как да създадем едно общество, в което истинската зависимост е радостно приемана и пазена, а не носеща смущение и злоупотреба от силните и алчните. Бог е говорил чрез Сина. Той е призовал всички нас  да станем деца при яслата на Сина. Словото стана плът, така че да можем да достигнем до една слава, на която дори ангелите се удивляват. На всички, които Го приеха, Той даде силата да се станат Божии деца, учейки се и растейки в безкраен живот и радост.   Превод: Радостин Марчев